Читать «Гай-джин (Част I)» онлайн - страница 81

„Санкин-котай — повеляваше законът — изисква всеки даймио веднага да си построи и вечно да поддържа «подходяща резиденция» под стените на моя замък и точно на мястото, определено от мен, където даймио, семейството му и няколко старши васали трябва да живеят постоянно — всеки дворец да е пищен и да е без отбранителни съоръжения. Веднъж на три години ще бъде разрешено на даймио да се върне в своето феодално владение и да постои там със своите васали, но без съпругата си, партньорката, майка си, баща си, децата или внуците си, или който и да е член на семейството му — заповедта за напускане или оставане на даймио да се издава внимателно, съобразно следния списък и график…“

Думата „заложник“ не се споменаваше никога, макар че вземането на заложници, наредено или предложено, за да се осигури угодничеството, беше древен обичай. Дори самият Торанага като дете е бил заложник на диктатора Города, а членовете на семейството му — заложници на наследника на Города, Накамура, негов съюзник и господар, а той, последният и най-великият. Торанага реши просто да сведе обичая до „Санкин-котай“, за да държи всички в робство.

„В същото време — пишеше той в завещанието си, поверителен документ за избрани потомци — на следващите шогуни се препоръчва да насърчават всички даймио да строят екстравагантно, да живеят изискано, да се обличат разкошно и да се забавляват разточително — най-бързият начин да им се отнемат годишните постъпления от коку. Така всеки ще потъне в дългове и ще става все по-зависим от нас — и най-важното, беззъб, докато ние ще продължим да пестим и да се въздържаме от прахосничество.

Въпреки това, някои феодални владения — Сацума, Мори, Тоса, Кий например — са толкова богати, че въпреки разточителството им остават огромни свръхпечалби. Следователно от време на време управляващият шогун ще трябва да кани даймио, за да го награди с някоя и друга левга нов път, с дворец или градина, с увеселителен дом или храм, на суми, периоди и толкова често, колкото е утвърдено в този документ…“

— Толкова умен, толкова далновиден — измърмори Йоши. Всеки даймио, попаднал в копринената мрежа, ставаше безсилен да се разбунтува. Но всичко това се руши от глупостта на Анджо.

Първата „воля“ на Императора, донесена на Съвета от Санджиро — преди Йоши да бе станал член, — бе именно за премахването на този древен обичай. Анджо и останалите бяха увъртали, спорили и накрая се бяха съгласили. Почти същата нощ дворците се изпразниха от жени, държанки, деца, роднини и войни и за няколко дни опустяха, като се изключеха няколкото предани васали.

„Нашата най-важна юзда я няма вече — помисли си горчиво Йоши. — Как можа Анджо да направи такава глупост?“

Той премести поглед отвъд дворците към столичния град, в който живееха милион души; те обслужваха и изхранваха замъка, кръстосан от потоци и мостове, построен предимно от дърво. Виждаха се пожарища — цветята на земетресенията — по целия път до морето. В пламъци бе и нечий огромен дървен дворец.