Читать «Гай-джин (Част I)» онлайн - страница 83

После Торанага заключи замъка в Осака, запуши оръдията, строши всички мускети, разпусна мускетарския полк, забрани производството или вноса на всякакви огнестрелни оръжия, сломи властта на португалските Йезуити и християнски даймио, преразпредели феодалните владения, изпрати всичките си врагове на оня свят, създаде принципите на Завещанието, забрани всички превозни средства на колела, както и строежа на океански кораби, но за съжаление започна да изисква едва една трета от приходите за себе си и за най-близките в семейството си.

— Направи ни могъщи — мърмореше си Йоши. — Чрез Завещанието си ни даде власт, с която да запазим страната чиста и без войни, точно както го е предвиждал.

„Не бива да го посрамвам.

Ийе, какъв човек! Колко мъдро беше от страна на сина му Судара, втория шогун, да нарече династията с името Торанага вместо с истинското фамилно име Йоши — така че никога да не забравяме произхода си.

Какво ли би ме посъветвал сега?

Първо търпение, после би цитирал Сун Цзъ:

— Познавай врага си, както познаваш себе си, и няма да се страхуваш от никакви битки; ако познаваш себе си, но не врага си, за всяка спечелена победа ще заплатиш с един разгром; ако не познаваш нито врага си, нито себе си, ще отстъпваш във всяка битка.

Зная някои неща за врага, но недостатъчно.

Благославям баща си отново, че ме накара да разбера стойността на образованието, че ми осигури различни и специални учители — и чужденци, и японци. Тъжно е, че нямах дарба за езиците и че трябваше да уча чрез преводачи: от холандски търговци — световната история, а един английски мореплавател поправи грешките на холандците и ми отвори очите точно както Торанага е използвал Анджин-сан навремето, пък и всички останали.

Един китаец ми преподаваше управление, литература и Сун Цзъ; старият френски свещеник от Пекин, половин година ми откриваше Макиавели и като пчеличка го превеждаше на китайски за мен, а в замяна получи разрешение да живее във владенията на баща ми и да се наслаждава на Върбовия свят, който обожаваше; американският пират, бивш избягал роб от Изу, ми разказа за оръдията и за океаните от трева, наречени прерии, за техния замък, наречен Белия дом, и за войните, с които те изкореняват местните жители на страната; руският емигрант затворник, който претендираше, че е принц с десет хиляди роби, ми разказа фантазии за техните градове Москва и Санкт Петербург. Имаше и много други, които ме обучаваха няколко дни, месеци, години, но никой от тях не знаеше кой съм, бях забранил да им казват това. Баща ми беше толкова внимателен и потаен, и тъй ужасен, когато се вбесеше.

— Какво става с тези мъже, като си тръгнат, татко? — попитах го веднъж. — Всички са толкова изплашени. Защо? Нали им обеща награди?

— Ти си само на единайсет, синко. Ще ти простя нетактичността, че си позволяваш да ми задаваш въпроси. Но за да ти напомня за моето великодушие, ще останеш без храна три дни, ще изкачиш връх Фуджи сам и ще спиш на открито.“