Читать «Гадна работа на улица „Гансън“» онлайн - страница 3

— Не и върху моите обувки — каза едрият черен тип, докато вадеше птицата.

Доги изви глава и изля върху асфалта поток от жлъчка и карамелизирани пуканки.

Червенокосият погледна другаря си.

— Винаги съм се питал кой яде тия лайна.

— Вече знаеш.

— Следващия път ще я напъхам до края — предупреди едрият. — Къде е Себастиан?

Доги изплю кисел сок от устата си и изтупа курешките от брадата си.

— Отиде в…

Блесна светкавица.

Рижият се завъртя на деветдесет градуса и падна, стискайки лявото си рамо, когато изстрелът отекна. Азиатецът с белязаното от шарката лице издърпа ранения си другар зад метална кофа за боклук, докато едрият негър и четвъртият мъж залепиха гърбове в противоположната стена и извадиха пистолети.

В задънената уличка настъпи тишина.

Припълзявайки към една входна врата с отстъп, Доги започна да вика:

— Четирима са! Ченгета! Двама се крият зад…

С трясък блесна бял огън. Един куршум прониза ларинкса на скитника и черепът му се блъсна в старите тухли. Страшен студ нахлу в разкъсания му врат и секунда по късно паважът го блъсна в лицето. Около него загърмяха изстрели, после пукотът полека-лека отслабна, докато накрая напомняше шумоленето на карти, които се разбъркват за поредната игра на покер.

— Чудя се дали осъзнава колко чернилки го чакат в ада? — попита някой в уличката, която сега беше много-много далече.

Доги си представи кикотещи се негри с рога, червени очи, остри зъби, по шалвари и с големи транзистори на раменете. Когато сърцето му спря, в главата му се въртеше тази представа за пъкъла.

— Приличаше на атеист.

Гръмна пушка помпа и едрият чернокож, който риташе гълъбите, изрева.

2

За да забрави

Беше декември, но на горещото слънце, увиснало на небето над Западна Аризона, не му пукаше за календара. Примижавайки, У. Робърт Фелбърн огледа полицейското управление и долепи плоската с алкохол, която стискаше в десницата си, до устните. После преглътна сгряващото питие, пусна манерката на земята и бавно тръгна по паважа, влачейки сянката си през избледнелите линии, очертаващи местата на паркинга.

Дланта му се опря в стъклото на въртящата се врата и той видя в него четирийсет и девет годишен бизнесмен с подпухнали очи, редееща руса коса и омачкан морскосин костюм с потъмнели подмишници. Вторачен в жалкото си отражение, Робърт приглади щръкналия на темето си перчем и изправи вратовръзката си. Всичко беше извършено без мисъл, по навик, все едно е саморазмразяващ се хладилник.

В съзнанието му се появи красива жена и той пристъпи срещу тъжното си бледо лице.

Въртящата врата се раздвижи, въвеждайки го в приемната на полицейското управление, където ноздрите му се изпълниха с миризмата на лимонада или пък на дезинфектант. Движейки краката си като марионетка, той се приближи към рецепцията, зад която стоеше млад латинос в полицейска униформа и с мустак, който приличаше на бухлата вежда.

— Пиян ли сте?

— Не — излъга Робърт. — Казаха ми да дойда и да говоря с… — Погледна името, което бе записал върху левия маншет на ризата с неизтриваем черен флумастер. — Детектив Джулс Бетингър.