Читать «Гадна работа на улица „Гансън“» онлайн - страница 5

— Колко млада е?

Робърт погледна черното квадратно лице на Бетингър, което бе застинало в непроницаема маска.

— Моля?

— На колко години е?

— Двайсет и две — призна бизнесменът.

— Как би описал отношенията си с тази жена?

Съзнанието на Робърт се изпълни с голото карамелено тяло на Трейси, простряно върху легло с чаршафи от бяла коприна, нейния пищен задник, бедрата й, гърдите, огрени от топлата светлина на многото свещи, които миришеха на Ориента. Светлината се отразява в магическите й очи и в множеството съвършени повърхности на диаманта, който краси лявата й ръка.

— Сгодени сме.

— При теб ли живее?

— През повечето време.

— Забеляза ли нещо необичайно в събота?

Когато си припомни вечерта, сърцето на Робърт заблъска.

— Беше уплашена… брат й имаше неприятности и… и тя се нуждаеше от помощ. Не искаше да моли мен, но… — Гърлото му се сви пресъхнало.

— Той как се казва?

— Лари.

Бетингър записа това.

— Какви бяха неприятностите на Лари?

— Дължеше пари на някакви хора. Много пари. Има проблеми с хазарта.

— Това първият път ли беше, когато Трейси те помоли да помогнеш на брат й?

— Не — Робърт се вгледа в ръцете си. — Случвало се е и друг път.

— Колко пъти?

— Мисля, че три. — Бизнесменът въздъхна на пресекулки. — Тя смяташе, че след последния път е престанал с комара. Беше обещал да го направи. Закле се, че вече не играе, но… ами не беше вярно.

Бетингър върна молива в голямата чаша за кафе.

Робърт го погледна объркан.

— Повече няма ли да пишеш?

— Колко повече?

— Моля?

— Колко пари й даде в събота?

— Седемдесет и пет. Бизнесменът се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Хиляди.

— А предишните пъти сумите бяха малки. Две до пет хиляди.

Това не беше казано като въпрос, но въпреки това Робърт кимна в потвърждение.

Усети в стомаха си ужасно усещане, което се разпростря из червата. Сети се за бившата си жена, за двете си деца и къщата, в която всички бяха живели доволни, преди да срещне Трейси на онзи ВИП купон миналия март.

— Хората, на които брат й дължеше пари, са от мафията — каза бизнесменът. — Тя ми каза, че… ще го убият. А може да погнат и нея, да й нарежат лицето, ако…

— Искаш ли нещо от автомата? — попита Бетингър, докато ставаше иззад бюрото. — Аз съм пристрастен към канелените сладки, но ми казаха…

— Ей, това е сериозна работа!

— Не е. Ако креснеш още веднъж, разговорът ни ще приключи.

— Аз… съжалявам — Гласът на Робърт беше тънък и някак си много далечен. — Тя ми е годеница.

— След като си взема сладките, ще ти дам да прегледаш няколко албума, за да видим дали ще можеш да я идентифицираш.

— Какви албуми?

— С проститутки.

Бизнесменът стрелна глава към кошчето за боклук и пенещото се съдържание на стомаха му плисна в съдината. Конвулсии, които приличаха на оргазми, изстискваха храносмилателния му тракт.

— Благодаря, че не го изля на пода — отбеляза Бетингър. — Искаш ли да наминеш друг път?

Наведен над кошчето с капеща от устата слуз Робърт не отговори.

— Господин Фелбърн, позволи ми да те образовам малко — каза детективът. — Трейси вероятно вече е напуснала града. Има пари, които ти си й дал, и то доброволно, а това не е от нещата, заради които може да се организира национално издирване. А ако случайно я хванем, ще я изправим пред съда и ще трябва да обясниш на съдията, а може би и на съдебните заседатели как си бил воден за носа като невинно добиче от една черна курва на половината на твоите години.