Читать «Гадна работа на улица „Гансън“» онлайн - страница 2

— Ами… черният, който е бездомен, приема да бъде бездомен. Може да разкаже историята си: тази страна открадна моя народ от неговата родина, окова ни и ни накара да й работим. Сега съм свободен и отказвам да работя. Тази страна ми е задължена за дните на робството, за шибаните седалки в автобусите и за хиляди други несправедливости и сега аз си прибирам дължимото.

— Реституция?

— Точно така. Реституция. Обаче белият бездомник е различен. При него няма реституция. Родителите му са смятали, че трябва да учи в колеж и затова е учил. Може би се е дипломирал. А сега седи на улицата, напива се и си драпа гащите, докато си мисли: как можах да заседна сред всички тия негри?

Едрият се спря точно пред Доги. Мъртвият гълъб висеше във въздуха с подут от газовете на разложението корем. Разчорлените му пера сочеха във всички посоки.

— Къде е Себастиан? — Едрият тип завъртя китка и птичият труп се разлюля като махало. — Кажи ми или ще има Ден на благодарността втора част.

Доги не обичаше чернилките и те не го обичаха. Винаги когато беше възможно, се изолираше от тях, като се стоварваше в покрайнините на Виктъри, където можеше да си се представя различен и кротко да проси.

— Къде е? — Очите на едрия мъж бяха малки и безмилостни.

Доги нямаше приятели, но имаше един познат, който му даваше алкохол, за да доставя пратки, да шпионира хора и да пази по време на кражби. Името на този щедър упълномощител беше Себастиан Рамирес и скитникът нямаше намерение да каже каквото и да било за този добър омбре на някакъв негър в сако.

— Не знам за кого…

Едно коляно се заби в гръдната кост на Доги и той изрева. Птицата изпълни устата му.

— Лъжец — каза едрият черен тип.

Скитникът усети вкус на мръсотия и пера, докато клюнът дереше небцето му. Безрезултатно се опита да плесне огромните ръце на нападателя.

Едрият негър скоро извади гълъба от устата му.

Кръв изпълваше устата на Доги и се стичаше на тънка алена струйка по брадичката му подобно на змийски език. Уплашен до прилошаване, той гледаше своя мъчител.

— Следващия път ще го вкарам по-дълбоко.

— Трябва да му повярваш — подхвърли червенокосият.

Сипаничавият азиатец и четвъртият наблюдаваха ставащото сякаш с намаляващ интерес.

Доги изплю кръв.

— Няма го.

— Къде отиде?

Бездомникът не можеше да рискува да изгуби Себастиан, дори ако това означаваше да смуче мъртва птица.

— Майната ти, негро!

— Ето, отново започна — отбеляза рижият.

Азиатецът с белези от шарка сви рамене.

Едрият се смръщи, отново стовари коляното си в гръдната кост на Доги и се отпусна с цялата си тежест върху него. Бездомникът изрева и гълъбът отново прекъсна вика му. Едно солено мънисто, лявата очна ябълка на птицата, се плъзна по езика му и докато натискът върху гърдите му нарастваше, реброто, което му бяха счупили групичка кискащи се черни юноши, се строши за трети път през последните няколко години. Той се опита да изпищи, но успя само да си направи гаргара с перата.

Рижият се прозя и попита сипаничавия азиатец:

— Какъв сос върви с пуйка?

— От пилешки дреболии.

— Мисля, че той ще го направи.