Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 7

За да стигне до „Монокъл“, Демарко мина по Първа улица, покрай сградата на Върховния съд. Както винаги погледна нагоре към думите „Равенство пред закона“, издълбани в камъка над шестнайсетте масивни мраморни колони на сградата. Върховният съд беше една от малкото институции във Вашингтон, в които Демарко все още имаше вяра, и то по една проста причина: деветимата, които работеха там, нямаше какво повече да спечелят. Бяха в апогея на професията си, заемаха този пост до живот и не се налагаше да угаждат на когото и да било, за да си запазят работата. Такива обстоятелства, смяташе той, обикновено водеха до честни, макар и може би невинаги мъдри решения. Но сигурно и за това беше в грешка.

Когато прекрачи прага на „Монокъл“, оберкелнерът го погледна, за да провери дали облеклото му е подходящо, кимна рязко, след което се върна към списъка с резервациите. „Монокъл“ беше леко претенциозно заведение, но това беше разбираемо — общо взето, клиентелата се състоеше от представители на законодателната власт, не на електората и стените на бара бяха покрити със снимки на пиещи политици. Като че ли Махоуни присъстваше на половината от тях.

Реджи Хармън седеше в края на бара, единственият клиент в единайсет часа сутринта, вече преполовил първото си мартини. Реджи беше на шейсет години и приличаше на вампир, който се е озовал приклещен под слънцето. Имаше бледо изпито лице и боядисана в черно коса, прилепнала назад върху дълъг тесен череп. Ризата му беше с два размера по-голяма на яката, а тънките му пръсти стърчаха от маншетите като нокти на птица.

Когато Демарко седна до него, Реджи бавно извърна глава. Очите му бяха толкова червени, че Демарко се зачуди дали изобщо някаква кръв достига до мозъка на репортера. Оголвайки два реда пожълтели от никотина изкуствени зъби в гримаса, която той наричаше усмивка, Реджи попита:

— Как се вика на сто адвокати, заровени на бунището?

— Добро начало. Реджи, за трети път ми разправяш тоя тъп виц. Трябва ти нов материал.

— Е, все пак можеше да се засмееш, поне от любезност.

Демарко поклати глава, след което посочи питието на Реджи и вдигна два пръста към бармана.

— Какво знаеш за Тери Финли? — попита направо.

Реджи пресуши първото си мартини.

— Хлапето, което се удави?

— Да, хлапето, което се удави.

Финли бе умрял на четирийсет и две.

Реджи сви рамене, след което се пресегна за пълната чаша, която барманът току-що беше поставил до лакътя му. Погълна една трета от питието, преди да проговори:

— Какво знам за него ли? Ами правеше политически репортажи, разбира се.

— Защо „разбира се“?

— Получи работата само защото баща му беше конгресмен. Шефовете му си правеха сметки, че едно хлапе, чийто баща работи на Хълма, ще издигне репутацията на вестника.

— Получи ли се?

— Не. Тери беше едно дразнещо, амбициозно малко лайно, от онези, които си въобразяват, че ще станат следващият Боби Удуърд, но все пак никога не се опита да използва стареца, за да го постигне.