Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 6

— Не. На кану — да, но не и на каяк.

— Е, някой път трябва да пробвате. Опитвам се да кажа, че най-трудната работа в карането на каяк е да се качиш и да слезеш от проклетата лодка, без да я преобърнеш, и ако не ми вярвате, просто опитайте. И после пробвайте след няколко питиета.

Демарко набра номера на „Уошингтън Поуст“ и прекара пет вбесяващи минути в борба с изключително дразнещата автоматична система със записани гласови инструкции, докато най-накрая се свърза с Реджи Хармън.

— Реджи, приятелю, в настроение съм да те черпя една голяма салата за обяд.

— Салата? — повтори Реджи, все едно не би могъл да си представи да изяде нещо по-отвратително.

— Точно така, Реджиналд. Салата от две маслинки в сос мартини. Ако предпочиташ, може и с малко лук за цвят.

— Ааа, такава салата. Е, зеленилките са една от четирите основни хранителни групи, нали така?

— Да, приятелю. Плюс това водката обикновено се прави от картофи. Въглехидрати, нали се сещаш. А ако си поръчаш второто мартини с лимонче, няма да те пипне скорбут.

— Къде и кога, синко? Човек на моята възраст не може да си позволи да не се грижи за здравето си.

— В „Монокъл“. Възможно най-скоро.

Демарко затвори телефона. Трябваше да го е поне малко срам — да се възползва от сутрешната жажда на един алкохолик, за да се сдобие с информация, — но дори не го беше срам.

Демарко се беше обадил на Реджи от офиса си, една стаичка без прозорци в подземието на Капитолия, която като че ли беше създадена, за да предизвиква клаустрофобия. Прекарваше там възможно най-кратко време, а декорът — или по-скоро липсата му — многозначително доказваше този факт. Единствените мебели в стаята бяха бюрото, два дървени стола и един очукан шкаф за документи с четири чекмеджета. Шкафът беше абсолютно ненужен, защото Демарко не беше привърженик на съхраняването на документи в писмен вид; него можеха да призоват в съда, но не и документите му. Преди време на едната стена висяха няколко картини, които му беше подарила бившата му съпруга, но тъй като му напомняха за невярната й същност всеки път, когато ги погледнеше, в крайна сметка ги беше свалил. Жалкото в цялата история беше, че голото пространство на стената, така или иначе, му напомняше за нея.

Грил бар „Монокъл“ се намираше близо до Юниън Стейшън, на по-малко от петнайсет минути пеша от Капитолия. Демарко заключи вратата на офиса си и се изкачи по стълбите до ротондата — пространството точно под купола. Един екскурзовод, когото познаваше, развеждаше група туристи — устат разбойник с уши като на слон на име Мълън. Екскурзоводите имаха професионално дълголетие колкото на пеперуда, задържаха се най-много за лятото, така че Демарко рядко знаеше имената им, но знаеше това на Мълън. Веднъж на излизане от офиса го бе спипал да се натиска с някаква колежка в коридора, точно до вратата му. Вместо да се престори на засрамен, Мълън най-нагло предложи на Демарко петдесет долара, за да ползват кабинета му. Хлапето сигурно някой ден щеше да стане президент.