Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 8

— Биваше ли го?

Реджи изгълта остатъка от второто си мартини; след малко се сети за маслините от първото и се пресегна към тях. Демарко си помисли, че при скоростта, с която пиеше Реджи, май по-добре беше направо да му наливат алкохола със система.

— Само в мечтите му — каза Реджи. — Преди няколко години вдигна врява, че някакъв полковник в Пентагона бил агент на Ал Кайда. Основанието му за тая бомба било наблюдението, че онзи често-често се срещал с някакво хубаво момиче, което приличало на арабка, по долнопробни хотелски барове. Оказа се, че полковникът просто я чукал, тя си била египтянка, но била толкова мюсюлманка, колкото и папата. Такъв си беше Тери — хората се срещат да се чукат, а на него му се привижда шпионски заговор.

— Хм — изсумтя Демарко. — Работеше ли по нещо важно, преди да умре?

— Може би. Веднъж го чух да се кара с редактора си. Франк се опитваше да го прати на Хълма, да пише за някакви политически препирни, а Тери все му повтаряше, че нямал време, защото работел по най-голямата история след небезизвестната свирка на Клинтън.

— Но не знаеш за какво е ставало въпрос?

— Не. Чух само Тери да казва, че ако Франк знаел кой му е източникът, нямало да го занимава с подобни мижави задачки.

— По дяволите. Значи сега пък трябва да говоря с тоя Франк, за да разбера по какво е работил Тери.

— Е, ако нямаш пряка телефонна връзка с ада, по-добре забрави.

— Какво?!

— Франк е мъртъв.

— Мъртъв? Кога е умрял?

— Преди седмица, два дни след Тери.

— Господи — изпъшка Демарко. — Имаше ли нещо подозрително около смъртта му?

Реджи съвсем спокойно довърши последното си питие, докато Демарко нетърпеливо чакаше отговора му. Най-накрая каза:

— Франк беше на шейсет и три години. Беше метър и седемдесет, тежеше над сто кила и пушеше „Кемъл“ без филтър. Мислеше си, че висок холестерол е име на състезателен кон. Единствената мистерия е как не е получил сърдечен удар още на четирийсет и три.

4

— Дали ще извадиш късмет, отрепко? — измърмори Демарко, изкривил устни като герой на Клинт Истууд. След което натисна спусъка на пистолета „Магнум .357“.

— Стига де — обади се Ема.

Демарко не й обърна внимание и погледна хартиената мишена с очертанията на човешки силует. В нея имаше пет дупки и въпреки че не беше постигнал отстояние по-малко от петнайсетина сантиметра, всичките му изстрели бяха улучили негодника.

— Е, страннико, какво ще кажеш? — подхвърли той, като превключи от Клинт Истууд на Джон Уейн.

— Че джаскаш спусъка, вместо да го натиснеш плавно — каза Ема.

— Хайде сега да пробваме с глока — рече Демарко. — Този път ще приложа полицейския хват с две ръце.

— Предавам се — въздъхна Ема.

Ема беше висока и стройна. Косата й беше късо подстригана и с русоляв оттенък, тук-там с по някой сребрист кичур. Имаше царствен профил, като на някоя древна скандинавска кралица на монета, а очите й бяха светлосини, хладни и цинични. Беше поне с десет години по-възрастна от Демарко, може би дори с петнайсет, но се поддържаше в толкова добра форма, че щеше да го изравни със земята, ако би имал глупостта да я предизвика на състезание. Беше облечена с дънки, тъмносин пуловер с дълъг ръкав и черни маратонки. В кобура на колана й имаше автоматичен пистолет с износена дръжка.