Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 9

Демарко беше решил, че е крайно време да понаучи това-онова за огнестрелните оръжия. Беше ревностен привърженик на контрола върху оръжията — тоест вярваше, че единствените, които би трябвало да могат да притежават оръжие, са полицаите, войниците и той самият, разбира се, ако някога сметнеше, че му е нужно, — но преди няколко месеца за малко не го убиха, защото не знаеше къде се намира предпазителят. И въпреки че нямаше конкретни планове да си купува пистолет, а и се надяваше да не му потрябва и в бъдеще, той реши, че малко основни познания в тази област няма да са му излишни. Имаше и още нещо — сметна, че ще е забавно да изпробва няколко пистолета, както и се оказа.

И така, под не особено търпеливото ръководство на Ема в този ден той стреля с три вида оръжие: деветмилиметров „Глок“, автоматичен пистолет 22-ри калибър, за който Ема каза, че е най-често предпочитаното оръжие от професионалните убийци, и „Магнум .357“. Искаше да пробва глока и магнума, защото точно тези пистолети все се споменаваха по филмите.

Демарко закачи нова мишена, отдалечи я на двайсетина метра и взе глока. Усещането му хареса. Разкрачи се, както смяташе, че е правилната поза за изстрел, хвана пистолета с две ръце, процеди „Замръзни, копеле!“ и дръпна спусъка шест пъти. Когато свърши, в мишената имаше шест дупки, три от които скупчени доста близо една до друга в лявото рамо на хартиения силует. Като изключим факта, че се целеше в сърцето, не беше зле, помисли си той. Ема обаче беше на друго мнение.

— Джо — каза тя, — ако някой те нападне и имаш избор между бухалка и пистолет, вземи бухалката.

— Да те видим тебе тогава — предложи Демарко.

Защо, по дяволите, го каза? Сигурно заради целия този пушек от изстрелите, който се носеше във въздуха… парите май бяха изпържили онези мозъчни клетки, които го караха да се замисли, преди да си отвори устата.

Ема вече се беше пенсионирала, но навремето беше работила във Военното разузнавателно управление на САЩ. Но тъй като беше човек, който рядко, и то не особено охотно, говореше за миналото си, Демарко нямаше представа какво беше вършила за военните през онези близо трийсет години. Знаеше, че към края на кариерата си е била важен играч сред разузнавачите във Вашингтон, а в самото начало — някакъв вид шпионин. Знаеше и още нещо — тя определено умееше да стреля с пистолет.

Ема натисна едно копче, което отдалечи мишената на Демарко с още десетина метра, извади автоматичния пистолет от кобура на бедрото си и като че ли без дори да се прицели, стреля. БАМБАМБАМБАМБАМ. Пет изстрела в толкова бърза поредица, че беше трудно да ги различиш един от друг. Когато пушекът се поразнесе, Демарко погледна мишената.

Хартиеният човек имаше петсантиметрова дупка там, където преди малко се намираше носът му.

Наградата на Ема за проведения инструктаж беше вечеря в ресторант по неин избор и тя приятно го изненада, като избра не особено скъп ресторант в Александрия, където специалитетът беше син рак. Може би беше избрала мястото заради облеклото им, но Демарко подозираше, че просто жалеше портфейла му. Ема беше богата; Демарко не беше. Докато чакаха ястията, Ема отпиваше от чаша бяло вино и разглеждаше прокъсаната, повредена от водата салфетка, която Дик Финли беше взел от портфейла на сина си.