Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 98
Мишел Пейвър
— Защо татко не ми е казал нищо? — попита той.
— Твоят баща знаеше какво прави — отвърна Фин-Кедин. — Наистина извърши някои лоши неща. Някои неща, за които никога няма да му простя. Но с теб мисля, че е постъпил правилно.
Момчето не знаеше какво да каже.
— Помисли сам, Торак. Защо в Предсказанието се говори за Слушателя? Защо не за Говорителя или Наблюдателя?
Торак поклати неразбиращо глава.
— Защото най-важното качество за един ловец е да бъде слушател. Да слушаш какво ти казват вятърът и дърветата. Да слушаш какво казват другите ловци и плячката за Гората. Това е дарбата, която ти е дал баща ти. Той не те е научил на магии или на историята на клановете. Научил те е да ловуваш. Да използваш ума си. — Той замълча. — Ако утре успееш, ще е по този начин. Като използваш ума си.
* * *
Минаваше полунощ, но Торак още седеше край големия огън на поляната, взрян в тъмните очертания на Високите планини.
Беше сам. Вълк бе поел на нощните си странствания и единствените признаци на живот в лагера идваха от пазачите и от заслона на Ослак, откъдето се чуваше мощно хъркане.
Торак копнееше да събуди Рен и да й разкаже всичко. Но не знаеше къде спи тя. А и трудно щеше да събере сили да й разкаже за баща си — за лошите неща, които Фин-Кедин бе споменал, че е правил.
„Ако оцелееш, това няма да е краят… Душеядите ще те подгонят… Можеш да бягаш или да се бориш. Винаги има избор…“
В главата му, подобно на снежен вихър, се завъртяха ужасни образи.
Кръвожадните очи на мечката. Душеядите — като неясни сенки в лош сън. Лицето на баща му, докато умираше.
За да ги пропъди, той стана и закрачи наоколо. Помъчи се да мисли.
Нямаше представа какво ще предприеме утре, но знаеше, че Фин-Кедин е прав. Ако искаше да има някакъв шанс срещу мечката, трябваше да използва ума си. Световният дух щеше да му помогне само ако опита да си помогне сам.
Отново си припомни думите от Предсказанието:
В главата му започна да се оформя неясна идея.
Тридесета глава
Пръстите на Торак трепереха толкова силно, че не можеше да извади запушалката от рога с охрата. Защо го бе оставил за последния момент? Вълк вече се разхождаше неспокойно нагоре-надолу пред заслона, Гарваните чакаха да го изпратят, а той още се пипкаше със запушалката…
— Имаш ли нужда от помощ? — попита Рен от вратата. Лицето й беше бледо, под очите й имаше сенки.
Торак й подаде рога и тя издърпа със зъби черната запушалка от дъбово дърво.
— За какво ти е? — попита, докато му го подаваше обратно.
— За знаците на смъртта — отвърна той, без да я поглежда.
Тя застина.
— Като на мъжа от Ледената река?
Той кимна.
— Но той е знаел, че ще умре. Ти може да оцелееш…
— Не се знае. Не искам да рискувам душите ми да се разделят. Не искам да се превърна в демон.
Рен спря да гали ушите на Вълк.
— Прав си.
Торак погледна към поляната — вече се зазоряваше. През нощта от Планините се бяха спуснали облаци и бяха покрили Гората с дебел сняг. Чудеше се дали това ще му помогне, или ще му попречи.
