Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 97

Когато не продължи, Торак събра кураж и попита:

— Изброи само пет, а каза, че били седем.

Фин-Кедин сякаш не го чу.

— Преди много зими те се обединиха около една тайна. Отначало се наричаха лечители. Мамеха себе си, че искат да правят само добро — да лекуват болести, да пазят хората от демони. — Устните му се свиха презрително. — Скоро започнаха да вършат зли дела, покварени от жаждата за власт.

Пръстите на Торак се свиха на коляното му.

— Защо са ги нарекли Душеяди? — попита той, като едва движеше устни. — Наистина ли са яли души?

— Кой знае? Хората бяха изплашени, а когато хората са изплашени, мълвата се превръща в истина. — Докато си припомняше, лицето му потъмня. — Най-много от всичко Душеядите искаха власт. Затова живееха. Да управляват Гората. Да подчиняват всички на желанията си. После, преди тринадесет зими, се случи нещо, което разклати властта им.

— Какво? — прошепна Торак. — Какво се случи?

Фин-Кедин въздъхна.

— Това, което трябва да знаеш, е, че имаше голям пожар и Душеядите бяха разпръснати. Някои от тях бяха тежко ранени. Всички се изпокриха. Мислехме, че заплахата си е отишла завинаги. Но грешахме. — Той счупи пръчката на две и я хвърли в огъня. — Мъжът, когото наричаш сакатия скитник, мъжът, който създаде мечката, беше един от тях.

— Душеяд?

— Разбрах го още щом Хорд ми разказа за него. Само Душеяд може да впримчи толкова силен демон. — Той вдигна очи към Торак. — Баща ти беше негов враг. Бе заклет враг на всички Душеяди.

— Никога не ми е споменавал за това.

— Имал е причини. Твоят баща… Твоят баща направи много грешки в живота си. Но накрая се опълчи срещу Душеядите. Затова те го убиха. Затова той те отгледа далеч от клана. За да не разберат никога, че съществуваш.

Торак го погледна неразбиращо.

— Аз? Защо?

Старейшината сякаш не го чу. Отново впери поглед в пламъците.

— Не изглежда възможно — промърмори той. — Никой не подозираше, че има син. Дори аз.

— Но… Саен е знаела. Татко й е казал на онова събрание на клановете край Морето преди пет лета. Тя не ти ли…

— Не — отвърна Фин-Кедин. — Нищо не ми каза.

— Не разбирам — недоумяваше Торак. — Защо Душеядите не бива да знаят за мен. Какво не ми е наред?

Фин-Кедин се взря изучаващо в лицето му.

— Нищо. Те не бива да знаят за теб, защото… — Той поклати глава, сякаш трябваше да обяснява твърде много. — Защото един ден ти може да ги спреш.

Торак беше изумен.

— Аз? Но как?

— Не знам. Знам само, че ако разберат за теб, те ще те подгонят. — Очите му пак се вторачиха в Торак. — Това е, което Саен не иска да знаеш. И което аз смятам, че трябва да знаеш. Ако оживееш… ако успееш да унищожиш мечката… това няма да е краят. Душеядите ще открият кой го е направил. Ще разберат, че съществуваш. Рано или късно ще те подгонят.

Един въглен изпращя.

Торак подскочи уплашено.

— Искаш да кажеш, че… дори и да оцелея утре, ще бягам цял живот?

— Не съм казал това. Можеш да бягаш или да се бориш. Винаги има избор.

Торак погледна към опръскания с кръв кожух. Хорд беше прав: това беше битка за мъже, не за момчета.