Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 100

Гората беше смълчана, но щом Вълк пое водачеството, изглеждаше уверен и спокоен. Торак крачеше зад него и от устата му излизаше пара. Беше много студено, но благодарение на Ведна той не го усещаше. Докато беше спал, тя бе оставила новите му дрехи в заслона. Лек елек от гъша кожа, чиито гръдни пера галеха меко кожата му; кожух с качулка и панталони от топла зимна еленова кожа; ръкавици от заешка кожа на каишка, минаваща през ръкавите; и старите му мокасини, майсторски закърпени с груба еленова кожа и обточени с кожа на белка, както и с ивици акулова кожа, зашити за подметките, за да не се хлъзгат.

Ведна дори беше отпорила кожата на клана му от стария му елек и я беше зашила за кожуха. Лентата от вълча кожа беше износена и мръсна, но много скъпа. Беше я направил баща му.

Вълк сви встрани, за да провери нещо, и Торак тутакси застана нащрек. Стъпки на катерица: малки и прилични на човешка ръка. Торак проследи дирята: катеричката бе подскачала успоредно на покритите със сняг хвойнови храсти, после бе направила няколко дълги, изплашени скока и се бе изкатерила по ствола на един бор.

Торак отметна качулката и се огледа наоколо.

Гората беше съвършено спокойна. Каквото и да бе стреснало катерицата, си беше отишло. Въпреки това се ядоса на себе си — той също трябваше да забележи тези следи. Да бъде нащрек.

Слънцето се издигаше все по-високо в безоблачното небе. Една сойка ги следваше от дърво на дърво, докато газеха до колене в ослепителния пресен сняг. Торак се задъха. Беше решил да не взима снегоходки: щяха да улеснят ходенето му, но и да го забавят, ако се наложеше да се движи по-бързо.

Вълк се справяше по-добре, тъй като тясната му гръд цепеше снега, както кану пори водата. Но когато сутринта преполови, дори той започна да се уморява. Земята ставаше все по-стръмна, както ги бе предупредил Крукослик. „Веднъж дядо ми почти стигнал до Планината — беше казал той, когато Торак го събуди през нощта. — Бил толкова близо, че можел да я усети. Оттук следвай потока на север. Земята ще се изкачва, докато наближиш сянката на Високите планини. Щом денят преполови, ще стигнеш до ударен от гръм смърч в началото на една клисура. Клисурата е стръмна: не може да се изкачи. Но има пътека, която върви покрай западната й страна…“

— Каква пътека? — беше попитал той. — Кой я е направил?

— Никой не знае. Просто тръгни по нея. Удареното дърво — то има магическа сила. Пази пътеката от зло. Може би ще запази и теб.

— А после какво? Накъде да вървя след това?

Крукослик бе разперил ръце.

— Следваш пътеката. Някъде в края на клисурата започва Планината.

— Колко е далеч?

— Никой не знае. Дядо ми не стигнал далеч, защото Духът го спрял. Духът винаги ги спира. Може би… може би с теб ще е различно.

„Може би“ — помисли Торак, газейки в снега.

Ако планът му проработеше — и Световният дух отговореше на молбата му, — мечката щеше да бъде унищожена и Гората щеше да оцелее. Ако ли не, нямаше да има втора възможност. За него или за Гората.

Пред него Вълк беше вдигнал глава и душеше въздуха. Козината му настръхна. Какво ли беше усетил?