Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 94

Хорд се опита да протестира, но Фин-Кедин го накара да млъкне с поглед. И отново се обърна към Торак:

— Кога ще тръгнеш?

Торак преглътна.

— Хм. Утре?

Двадесет и девета глава

Утре двамата с Вълк щяха да поемат през Гората, в която вилнееше мечката, а Торак нямаше представа какво ще направи.

Дори ако стигнеха до Планината, после какво? Може би просто трябваше да остави Нануак на земята? Да помоли Световния дух да унищожи мечката? Или да опита да се пребори с нея сам?

— Искаш ли нови мокасини, или ще закърпиш своите? — троснато попита жената на Ослак, която му взимаше мярка за зимни дрехи.

— Какво? — изненада се той.

— Мокасини — повтори жената. Имаше уморени очи и знаци от речна глина на бузите. Освен това му беше много ядосана. Не разбираше защо.

— Свикнал съм с моите — отвърна. — Дали би могла да… — … да ги закърпя? — Тя изсумтя. — Знам как се кърпят мокасини!

— Благодаря ти — каза Торак смирено и погледна към Вълк, който се беше свил страхливо в ъгъла с прибрани уши.

Жената на Ослак грабна едно сухожилие и завъртя Торак, за да измери раменете му.

— Хм, тъкмо по мярка — измърмори тя. — Хайде, сядай, сядай!

Торак седна, а тя се зае да връзва възли, за да отбележи мерките. Очите й бяха влажни и примигваше често-често. Улови погледа му.

— Какво зяпаш?

— Нищо — отвърна той. — Да се съблека ли?

— Ако искаш да замръзнеш… Ще си получиш дрехите на разсъмване. Сега ми дай мокасините.

Той й ги даде и тя ги огледа, сякаш бяха двойка развалени сьомги.

— Повече дупки, отколкото на рибарска мрежа — рече намръщено.

Момчето изпита истинско облекчение, когато тя най-сетне излезе от заслона.

Скоро след нея влезе Рен. Вълк я доближи и я близна по пръстите. Тя го почеса зад ушите.

Торак искаше да й благодари, че се застъпи за него, но не знаеше как да започне. Тишината се проточи.

— Как мина с Ведна? — попита накрая Рен.

— Ведна? О, жената на Ослак? Май не ме харесва.

— Не е това. Заради новите ти дрехи е. Тя ги шиеше за сина си. Сега трябва да ги довърши за теб.

— Сина й?

— Мечката го убила.

— О!

„Горката Ведна — помисли той. — Горкият Ослак“. Това обясняваше речната глина. Така Гарваните жалеха мъртъвците си.

Синината върху бузата на Рен беше станала виолетова и той я попита дали боли. Тя поклати глава. Сигурно се срамуваше от постъпката на брат си.

— Ами Фин-Кедин? — запита той. — Как е кракът му? Много ли е пострадал?

— Много. До костта. Но няма признаци за черната болест.

— Това е добре. — Торак се поколеба. — Той… много ли ти беше сърдит?

— Да. Но не съм тук за това.

— А защо тогава?

— Утре идвам с теб.

Торак прехапа устни.

— Мислех, че ще сме само двамата с Вълк.

Тя го изгледа кръвнишки:

— Защо?

— Не знам, просто така.

— Това е глупаво.

— Може би, но това е положението.

— Говориш също като Фин-Кедин.

— Той е другата причина. Никога няма да ти разреши.

— Че откога позволявам на някой да ме спре?

Той се усмихна.

Рен обаче остана сериозна.

— Тази вечер ще се храниш с него — каза тя. — Това е чест. В случай че не знаеш.

Торак преглътна. Боеше се от Фин-Кедин, но по странен начин се нуждаеше от одобрението му. Новината, че ще се храни с него, го смути.