Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 40

Не се случи нищо подобно. Може би се бяха хванали на номера му и сега го търсеха на север.

Между дърветата пред него се очерта нещо голямо и обло. Той се досети какво може да е, но се надяваше да греши.

Могилата приличаше на огромна приклекнала жаба. Беше една глава по-висока от Торак, обрасла с мъх и боровинкови храсти. Зад нея имаше две по-малки могили, а около тях бяха избуяли тисови дървета и храсти от бодлива зеленика.

Момчето спря несигурно — чудеше се какво да предприеме. Веднъж двамата с баща му се бяха натъкнали на подобни могили. Това сигурно беше костницата на Гарвановия клан: мястото, където полагаха останките на умрелите.

Пътят му към лагера — към Вълк — минаваше през землището на костницата. Щеше ли да събере смелост да го прекоси? Той не беше от Гарвановия клан. Не можеше да нахлуе в костницата на чужд клан, без да разсърди неговите предци…

Между могилите се стелеше лека мъгла. Бледите призрачни стъбла на бучиниша се поклащаха над главата му, а моравите стръкове на умиращата върбовка се спускаха като изсъхнали пръсти към земята. Наоколо се издигаха тъмни дървета, заслушани в шумовете на Гората: дървета, които оставаха зелени през цялата зима, които никога не спяха. На клоните на най-високия тис бяха кацнали три гарвана и го наблюдаваха. Кой ли от тях беше закрилникът на клана?

Зад него се разнесе кучешки лай.

Озова се в капан. Фин-Кедин беше умен: мяташе мрежата надалеч, а после я свиваше около плячката.

Торак нямаше къде да бяга. Реката беше твърде бърза, за да плува в нея, а покатереше ли се на някое дърво, гарваните щяха да го издадат и той щеше да падне в ръцете на преследвачите си като простреляна катерица. Опиташе ли да се скрие в шубраците, кучетата щяха да го измъкнат оттам като невестулка.

Приготви се да посрещне съдбата си. Нямаше нищо, с което да се защити, дори камък.

Заотстъпва назад — право към най-голямата могила. Идеше му да закрещи: трябваше да избира между живите и мъртвите.

Нещо го сграбчи отзад и го завлече навътре в тъмнината.

Тринадесета глава

— Не мърдай — прошепна някакъв глас в ухото му, — не издавай звук и не докосвай костите!

Торак дори не можеше да ги види; не виждаше нищо. Беше се свил в лъхащата на гнило тъмнина с нож, притиснат към гърлото. Стисна зъби, за да спре тракането им. Около себе си усещаше хладната тежест на натрупаната пръст и разпадащите се кости на мъртвите Гарвани. Надяваше се всички души да са поели по Пътя на смъртта. Ами ако беше останал някой?

Трябваше да се измъкне оттук. Щом първоначалният шок от залавянето му премина, чу стържещ звук — изглежда този, който го бе хванал, се опитваше да закрие входа на костницата с камък. Постепенно очите му свикнаха с тъмнината и той забеляза бледа ивица светлина. Каквото и да бе затворило входа, не го закриваше напълно.