Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 41

Помисли си дали да не опита да избяга и тъкмо тогава чу гласове. Слаби, но ставаха все по-ясни.

Торак изтръпна. Онзи, който го бе пленил — също.

Шумът от приближаващи стъпки се усили и спря на три крачки от костницата.

— Не би посмял да дойде тук — обади се боязливо мъжки глас.

— Кой знае — прошепна женски глас. — Той е различен. Видя как спечели двубоя с Хорд.

Кракът на момчето потръпна конвулсивно и в тъмнината нещо изшумоля.

— Шт! — обади се жената. — Чух нещо!

Торак затаи дъх. Ножът се притисна още по-силно към гърлото му.

— Гра-гра! — Между дърветата проехтя писък на гарван.

— Закрилникът не ни иска тук — измърмори жената.

— Да си вървим. Прав си. На момчето няма да му стиска да дойде тук.

Щом ги чу да се отдалечават, Торак изпита огромно облекчение.

След малко се опита да промени позата си, но острието на ножа го спря.

— Не мърдай! — изсъска човекът зад него.

Този път той разпозна гласа — беше на Рен. Рен?

— Вониш ужасно — прошепна тя.

Той се опита да обърне глава, но ножът отново го спря.

— За да не ме усетят кучетата — отговори тихо.

— И без това не припарват тук, не им е разрешено.

Торак се замисли за момент.

— А ти откъде знаеше, че ще мина оттук? И защо…

— Не знаех. Стига си приказвал! Може да се върнат.

Останаха неудобно свити в хладната тъмнина цяла вечност — както се стори на Торак. Най-сетне Рен го срита и му каза да се размърда. Помисли да й се противопостави, но се отказа. Ако започнеха борба, щяха да осквернят костите. Послушно отмести каменната плоча, която закриваше входа, и се измъкна навън. Около могилите беше безлюдно. Дори гарваните си бяха отишли.

Рен го последва заднишком, влачейки две раници от лескови пръчки — едната беше неговата. Той се скри в близките храсти и я гледаше озадачено как влезе отново в костницата и се появи с два навити на руло спални чувала, два колчана и два лъка, увити в кожа от сьомга, за да не се навлажнят. Накрая измъкна една торба от еленова кожа: вътре нещо се гърчеше неистово.

— Вълк! — извика радостно Торак.

— Тихо! — Рен хвърли предпазлив поглед в посоката, в която се намираше лагерът.

Торак побърза да отвори торбата и вълчето веднага изскочи навън, потно и рошаво. Подуши въздуха и щеше да побегне, ако Торак не го беше сграбчил и не му беше обяснил с нисък лай, че това е той, а не някоя кръвожадна росомаха. Вълк откри зъби в широка усмивка, завъртя игриво задница и радостно близна момчето по шията.

— Побързай — обади се момичето зад него.

— Идвам — отвърна Торак и като загреба с шепа от напоения с роса мъх, избърса най-миризливата част от изпражненията, а после нахлузи мокасините си. Рен предвидливо се беше сетила да вземе и тях.

Когато понечи да вдигне раницата си, видя с изненада, че тя е поставила стрела на лъка си и я е насочила към него. Забеляза, че е преметнала през рамо и неговия лък и колчан. Брадвичката и ножът му бяха затъкнати в колана й.

— Какво правиш? — попита той недоумяващо. — Мислех, че ми помагаш.

Тя го изгледа презрително.

— От къде на къде ще ти помагам? Аз помагам само ма своя клан.