Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 37

— Трябва да знаеш само едно нещо — рече най-сетне той. — Баща ти не беше нападнат от мечката случайно. Тя беше създадена заради него.

Сърцето на Торак подскочи.

— Заради баща ми?

— Фин-Кедин… — опита се да го спре Саен.

Той й хвърли предупредителен поглед.

— Ти каза, че той трябва да знае. Е, нека чуе тогава.

— Но нали сакатият скитник… — започна Торак, ала Фин-Кедин го прекъсна.

— Сакатият скитник беше смъртен враг на твоя баща.

Момчето се сви уплашено.

— Баща ми нямаше врагове.

Очите на старейшината заблестяха гневно.

— Баща ти не беше просто някакъв ловец от Вълчия клан. Той беше неговият шаман.

Торак затаи дъх.

— И това ли не ти е казал? — усмихна се криво Фин-Кедин. — Е, той беше шаманът на Вълчия клан. И това… това създание сега вилнее из гората заради него.

— Не — прошепна Торак. — Това не е вярно.

— Държал те е в неведение за всичко.

— Фин-Кедин — намеси се Саен, — той се е опитвал да предпази…

— Да, и какъв е резултатът! — изръмжа старейшината. — Осиротяло момче, което не знае нищо! А ти искаш да повярвам, че той е единственият, който може… — Мъжът млъкна рязко и поклати глава.

Настъпи напрегната тишина. Фин-Кедин въздъхна дълбоко.

— Човекът, който създаде мечката — обърна се той тихо към Торак, — го направи с една-единствена цел. Създаде мечката, за да убие баща ти.

* * *

Когато Торак най-сетне сряза въжето около китките си с парчето кремък, небето на изток беше започнало да просветлява. Нямаше време за губене. Фин-Кедин и Саен се бяха върнали на събранието на клановете и спореха ожесточено с останалите. Всеки момент щяха да стигнат до някакво решение и да дойдат за него.

С мъка успя да пререже въжето около глезените си. Главата му се въртеше.

„Баща ти те остави в бърлогата на вълчица-майка… Той беше шаманът на Вълчия клан… Бе убит от…“

Късчето кремък беше станало хлъзгаво от потта му. Той го изпусна и го затърси отново. Най-сетне успя да среже въжето. Опъна глезените си и извика от болка. Краката му горяха от продължителното стягане.

Но болката в сърцето беше по-лоша. Баща му е бил убит. Убит от сакатия скитник, създал зъл дух под формата на мечка, с единствената цел да го унищожи…

Не беше възможно. Сигурно имаше някаква грешка.

Но дълбоко в себе си Торак знаеше, че е истина. Спомни си мрачното изражение на умиращия си баща. „Тя ще се върне за мен“ — бе казал той. Знаел е какво е направил врагът му. Знаел е защо е създадена мечката.

Това беше прекалено. Момчето се чувстваше така, сякаш всичко, в което бе вярвало, е предадено. Сякаш стоеше върху тънък лед и гледаше как пукнатините под краката му се стрелкат като светкавица.

Болката в глезените му го върна към настоящето, зае се да ги разтрива, за да раздвижи кръвта в тях. Беше бос, но не можеше да направи нищо. Не знаеше къде Ослак е отнесъл мокасините му.

По някакъв начин, без да го забележат, трябваше да се измъкне от заслона и да стигне до лесковия шубрак и края на поляната. По някакъв начин трябваше да се справи с бдителността на пазачите.