Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 32

Кръвта от сърцето му.

Под дървото кръвта капеше тихо във ведрото.

Кап-кап-кап.

Десета глава

Какво ще правите с мен? — попита Торак, след като Ослак завърза китките му зад гърба и после за пръта на заслона. — Какво ще правите?

— Скоро ще разбереш — отвърна едрият мъж. — Фин-Кедин иска въпросът да се реши до изгрев-слънце. „До изгрев-слънце“ — помисли Торак.

Гледаше през рамо как Ослак завързва неспокойния Вълк към същия прът с къса кожена каишка. Брадичката му затрепери.

— Кой решава какво ще се случи с мен? Защо не мога да присъствам, за да се защитя? Кои са всички тези хора край огъня?

— Ох! — изпъшка Ослак и засмука ухапания си пръст. — Фин-Кедин изпрати бегачи да свикат събрание на клановете заради мечката. Те ще вземат решение и за теб.

Торак се взря във фигурите, насядали около големия огън: трийсетина мъже и жени, чиито непреклонни лица бяха осветени от пламъците. Едва ли щяха да отсъдят в негова полза.

До изгрев-слънце трябваше непременно да се измъкне оттук.

Но как? Беше завързан за пръта на заслона, нямаше оръжия и раница. Дори и да се освободеше по някакъв начин, лагерът се охраняваше строго. С падането на нощта бе образуван пръстен от огньове и пазачи с копия и рогове от брезова кора бдяха зорко. Фин-Кедин не искаше да поема излишни рискове с мечката.

Ослак изу мокасините на Торак, уви въже около глезените му и после си тръгна, като взе мокасините със себе си.

Момчето не чуваше какво говорят на събранието, но можеше да види представителите на клановете благодарение на особения строеж на заслона. Покривът От еленова кожа се спускаше рязко надолу зад него, но отпред нямаше никаква стена: само напречно дърво, което разсейваше пушека от малкия огън, пращящ досами входа, но задържаше топлината вътре.

Изгарящ от желание да разбере какво става, Торак гледаше как хората стават един по един, за да говорят широкоплещест мъж с огромна метателна брадвичка; жена с дълга кестенява коса, оцветена на слепоочието в червена охра; момиче с див поглед, чиято глава бе плътно намазана с жълта глина, за да добие грапавостта на дъбова кора.

Не можеше да види Фин-Кедин, но шаманката бе приклекнала малко по-встрани от останалите и наблюдаваше един голям лъскав гарван. Птицата се разхождаше безстрашно нагоре-надолу и от време на време издаваше характерния си грачещ звук.

Торак се запита дали това не беше закрилникът на клана. Какво ли съветваше шаманката? Как да го пренесат в жертва? Дали да го изкормят като сьомга, или да го набодат на шиш като заек? Не беше чувал за кланове, които принасят в жертва хора, освен в далечното минало, в тежките времена след Голямата вълна. Но не беше чувал и за съществуването на Гарвановия клан.

„Фин-Кедин иска да го решим до изгрев-слънце… Слушателя дава кръвта от сърцето си на Планината“.

Дали баща му знаеше за Предсказанието? Едва ли. Никога не би изпратил на смърт собствения си син.

И все пак… беше го накарал да се закълне, че ще намери Планината. Беше му казал: „Не ме намразвай за това!“

Грапавият език на вълчето върху китките му го върна към настоящето. Вълк обичаше вкуса на сурова кожа. Торак почувства прилив на надежда. Ако успее да накара Вълк да гризе, вместо да ближе…