Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 18

Вълчето не разбираше откъде знае това, но го усещаше вътре в себе си: едно слабо, но настойчиво притегляне — също като притеглянето на бърлогата, когато се отдалечеше на опасно разстояние от нея, само че по-слабо, защото идваше от много далеч.

Пред него Прав-без-опашка продължаваше да крачи, без да знае за това.

Вълчето изръмжа ниско, предупредително — както правеше майка му, когато искаше да го върне веднага в бърлогата.

Прав-без-опашка се обърна. Попита нещо на своя собствен език. Звучеше като какво има?

Вълчето изръмжа отново, тръгна към подножието на хълма и впери поглед в правилната пътека. Обърна очи към Прав-без-опашка, после пак към пътеката. „Не в онази посока. В тази“.

Прав-без-опашка повтори нетърпеливо въпроса си. Вълчето го изчака да разбере.

Прав-без-опашка се почеса по главата. Каза още нещо на безопашатия си език и последва вълчето.

Торак видя как тялото на Вълк се напрегна.

Ушите му се наостриха. Черният му нос потръпваше. Момчето проследи погледа му. Не виждаше нищо през лесковия шубрак, но знаеше, че там има елен, защото Вълк го знаеше, а Торак се беше научил да му се доверява.

Вълк погледна към Торак, кехлибарените му очи се впиха в неговите. После обърна глава към Гората.

Момчето откъсна безшумно стрък диво просо и разроши с палеца си класа му, за да може ветрецът да отнесе леките семенца. Добре. Вятърът все още идваше от посоката на елена, така че той не можеше да ги подуши. А и преди да тръгне на лов, Торак както винаги беше маскирал миризмата си, като бе намазал кожата си с пепел.

Внимавайки да не издаде звук, той изтегли една стрела от колчана си и я нагласи на лъка. Еленът беше още съвсем малък, но ако го улучеше, щеше да е първият голям улов в живота му. Нуждаеше се от него. Дивечът се срещаше много по-рядко, отколкото бе обичайно за това време на годината.

Вълчето почти опря муцуна в земята.

Торак също се приведе.

Двамата запълзяха заедно напред.

Бяха вървели по дирите на елена през целия ден. През цялото време Торак бе следвал отхапаните клончета и отпечатъците от копита, като се опитваше да чувства като животното; да се досети къде ще отиде то в следващия момент.

„За да следиш дивеча, първо трябва да се научиш да го познаваш, все едно е твой брат: какво яде, както и кога и как, къде си почива, как се движи“. Баща му го бе обучил добре. Торак умееше да проследява плячката. Знаеше, че често трябва да спира и да се ослушва, да отваря сетивата си за онова, което му говори Гората…

Точно сега знаеше, че еленчето е уморено. По-рано през деня отпечатъците от малките копита бяха дълбоки и раздалечени, което означаваше, че животното галопира. Сега следите бяха по-плитки и по-приближени: беше забавило ход.

Вероятно беше гладно, понеже не бе имало време да пасе, и жадно, защото бе търсило сигурността на гъстите шубраци, където нямаше вода.

Торак се огледа за следи от поток. На запад между леските, на трийсетина крачки от пътеката, съзря няколко елши. Елшата растеше само близо до вода. Сигурно еленчето се бе запътило натам.