Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 20

Торак постепенно осъзнаваше, че вълчият език е сложна смесица от жестове, погледи, миризми и звуци. Жестовете можеха да се правят с муцуната, ушите, лапите, опашката, плешките, козината или цялото тяло. Голяма част от тях бяха едва доловими — бегло навеждане или потрепване, — а повечето бяха беззвучни. Торак вече знаеше немалко, но не защото ги бе научил, а по-скоро като че ли си ги бе припомнил.

Все пак имаше нещо, което никога нямаше да направи както трябва, защото не беше вълк. Нарекъл го бе вълче чувство: неподражаемата способност на вълчето да усеща неговите мисли и настроения.

Вълк също имаше своите настроения. Понякога беше мъничето с детинска любов към горските плодове и неспособност да стои мирно: например не бе спряло да шава по време на ритуала за назоваването му, а после бе облизало сока от червена елша, намазан върху лапите му. За разлика от Торак, който бе нервен, защото изпълняваше много важен ритуал, Вълк изобщо не изглеждаше впечатлен, просто нямаше търпение всичко да свърши.

Друг път обаче той беше водачът: мистериозно уверен за пътя, по който трябваше да поемат. Ала щом Торак се опиташе да разбере повече, никога не му даваше ясен отговор. Просто знам. Това бе всичко.

В момента Вълк не беше водачът, а малкото вълче. Муцуната му бе морава от къпиновия сок и не спираше да скимти за още.

Торак се засмя и го избута настрана.

— Стига толкова! Чака ме работа!

Вълк отърси козина, отправи му дружелюбна усмивка и отиде да спи.

На момчето му бяха необходими два дни, за да нареже на късове тялото на еленчето. Беше му дало обещание и не биваше да похаби нищо. Това бе прастарото споразумение между ловците и Световния дух. Ловците трябваше да се отнасят към плячката с уважение, а в отговор Духът им изпращаше още дивеч.

Задачата беше трудна. Нужни бяха много лета практика, за да се научиш да оползотворяваш плячката докрай. Торак не се справи блестящо, но поне се постара.

Първо, разряза корема на еленчето и отдели част от черния дроб за закрилника на клана. Останалия дроб наряза на ивици и го остави да се суши. После се смили и хвърли малко на Вълк, който го изгълта лакомо.

Сетне одра трупа и почисти кожата от месото със стъргалото от еленов рог. Изми я с вода, примесена с натрошена дъбова кора, за да отстрани по-лесно космите, и я опъна между две млади дръвчета — достатъчно високо, та да не може Вълк да я стигне. После остърга космите — неумело, пробивайки няколко дупки — и намаза кожата с каша от еленов мозък, за да омекне. След още едно последно киснене и сушене, разполагаше с доста сносна сурова кожа за въжета и въдици.

Докато кожата се сушеше, той наряза месото на тънки ивици и ги провеси над стъкнат с брезови дърва огън да се опушат. Щом изсъхнаха, ги сплеска между два камъка, за да станат още по-тънки, и после ги нави на малки, стегнати рула. Месото беше вкусно. Едно малко парче щеше да му стигне за половин ден.

Изми вътрешностите, накисна ги във водата с натрошена дъбова кора и ги окачи на един хвойнов храст да съхнат. От стомаха щеше да направи мях за вода; от пикочния мехур — резервна торбичка за прахан; в червата щеше да държи ядки. Белият дроб беше за Вълк, но нямаше да му го даде веднага. Щеше да дъвче парченца от него по време на обедите и вечерите, а после да ги изплюва за вълчето. Тъй като нямаше мях за готвене, в който да направи туткал от копитата, хвърли ги на Вълк. Той дълго си игра с тях, преди да ги схруска.