Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 19

Двамата с вълчето се движеха безшумно между храстите. Момчето постави ръка на ухото си и чу едва доловимото бълбукане на вода.

Изведнъж Вълк замръзна на място и предната му лапа увисна във въздуха.

Да. Там. Между елшите. Еленчето се беше навело да пие.

Торак се прицели внимателно.

Животното вдигна глава, от муцуната му капеше вода.

Задуши въздуха и светлата козина на гърба му настръхна тревожно. Само след един удар на сърцето щеше да е мъртво. Торак пусна стрелата.

Тя се заби между ребрата на еленчето, точно под плешката. То потрепери грациозно, свлече се на колене и се отпусна на земята.

Момчето нададе радостен вик и се спусна през храстите към него. Вълк също хукна и лесно го изпревари, но изведнъж забави ход, за да позволи на Торак да го настигне. Вълчето се учеше да уважава вълка водач.

Момчето се наведе задъхано над еленчето. Ребрата му още се повдигаха, но смъртта беше близо. Трите му души се приготвяха да напуснат тялото.

Торак преглътна. Сега му предстоеше да направи каквото бе гледал да прави баща му безброй пъти. Но на него щеше да му е за първи път и трябваше да се представи добре.

Коленичи до еленчето, протегна ръка и нежно погали грапавата му потна буза. Животното остана да лежи неподвижно.

— Справи се чудесно — прошепна Торак. Гласът му прозвуча неуверено. — Беше храбър и умен, и издържа цял ден. Обещавам да спазя обета си към Световния дух и да се отнеса към теб с уважение. Сега можеш да си вървиш с мир.

Той гледаше как смъртта замъглява голямото черно око.

Изпита благодарност към животното, но също и гордост. Това беше първият му голям улов. Където и да се намираше сега баща му по Пътя на смъртта, щеше да е доволен.

Торак се обърна към Вълк, наклони глава на една страна, сбърчи нос и оголи зъби във вълча усмивка. „Справи се добре, благодаря ти“.

Вълк се хвърли към него и едва не го повали на земята. Момчето се засмя и му подаде шепа къпини от торбата с храна. Вълчето ги изгълта доволно.

Изминали бяха седем дни, откакто двамата бяха поели от Бързата вода, но все още нямаше и следа от мечката. Никакви отпечатъци от стъпки. Никаква козина по къпиновите храсти. Никакъв разтърсващ гората рев.

И все пак нещо не беше наред. По това време на годината Гората трябваше да ехти от рева на разгонените елени и от сблъсъка на рогата им. А навсякъде цареше тишина. Сякаш Гората се изпразваше бавно и неумолимо. Обитателите й бягаха от невижданото зло.

За седем дни Торак бе срещнал само птици и мишки. Веднъж, примрял от уплаха, едва не се сблъска и с група ловци: трима мъже, две жени и едно куче. За щастие успя да се измъкне, преди да го забележат. „Стой настрана от хората — беше го предупредил баща му. — Ако разберат какво умееш…“

Момчето не знаеше какво означава това, но вярваше на думите му. Беше израснал далеч от хората и не искаше да има нищо общо с тях. А сега трябваше да мисли и за Вълк. С всеки изминал ден двамата се разбираха все по-добре.