Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 16

А по време на Луната на червената върба се издига най-високо и злото е най-силно. Тогава се появяват демоните. „Тогава мечката ще стане непобедима“.

Торак погледна нагоре между клоните и видя хладното проблясване на звездите. Откри каквото търсеше на източния хоризонт, точно над потъналите в мрак Високи планини: звездните плещи на Великия зубър.

Сега беше краят на Луната на ревящите елени. През следващата луна, Луната на трънката, Червеното око щеше да се появи и мощта на мечката щеше да нарасне. А през Луната на червената върба вече щеше да е непобедима.

„Тръгни на север — бе казал баща му. — Ще вървиш много дни“.

Торак не искаше да върви повече на север. Това щеше да го изведе от местата, които познаваше, и да го отведе в неизвестното. И все пак… баща му сигурно бе вярвал, че има шанс, иначе не би го накарал да се закълне.

Момчето взе една пръчка и разрови огъня.

Знаеше, че Високите планини са далеч на изток, отвъд дълбокия лес, и че се вият от север на юг, подобно на гръбнака на огромен кит. Знаеше също, че Световният дух живее в най-северната планина. Но никой не я беше приближавал, защото Духът пропъждаше всички със снежните си бури и коварни скални свличания.

Торак се беше движил на север цял ден и все още се намираше в най-южното подножие на Високите планини. Нямаше представа как ще стигне толкова далеч сам. Все още бе слаб от треската и не беше в състояние да поема на дълъг път.

„Ами недей тогава — помисли си. — Не прави същата грешка два пъти: едва не се уби от чиста глупост. Остани тук още ден-два. Събери сили. После тръгни“.

Щом взе решение, се почувства малко по-добре.

Хвърли още съчки в огъня и с изненада видя, че вълчето го наблюдава. Очите му бяха неподвижни и не приличаха на детски. Бяха очите на голям вълк.

Гласът на баща му отново зазвуча в главата му. „Очите на вълка не приличат на очите на никое друго същество — освен на човека. Вълците са най-близките ни братя, Торак, и това се вижда в очите им. Единствената разлика е в цвета. Техните очи са златисти, а нашите — сиви. Но вълкът не може да види разликата, защото в неговия свят няма цветове. Само сребристо и сиво“.

Той го беше попитал откъде знае това, но баща му се бе усмихнал и бе отвърнал, че ще му обясни, когато стане по-голям. Имаше много неща, които смяташе да му обясни, когато стане по-голям.

Момчето се намръщи и потърка чело.

Вълчето продължаваше да го наблюдава.

В него вече имаше нещо от красотата на възрастния Вълк: издължената бледосива муцуна, големите сребристи уши с черно по края, леко изтеглените изящни очи.

Тези очи. Ярки като слънчева светлина в изворна вода…

Внезапно Торак изпита странното чувство, че вълчето знае какво си мисли.

„Вълците приличат на нас повече от всички останали ловци в гората — чу гласа на баща си. — Те ловуват на глутници. Обичат да разговарят и да играят. Привързани са силно към партньорите и малките си. И всеки вълк се труди здраво за оцеляването на глутницата“.