Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 84

— Не, преди това.

— Защо?

— За да имам самостоятелен живот.

— Какво означава за тебе да имаш самостоятелен живот? Да спиш с момичета ли?

— Между другото, да…

— Много ли момичета си имал?

— Няколко.

— Аз нито едно, — каза Жилбер, хилейки се. — Трябва да ти изглеждам идиот. Ще навърша осемнадесет години след три седмици и съм девствен!

— Съвсем не изглеждаш на идиот. Това е въпрос на обстоятелства. Дори е по-добре може би да се почне по-късно…

Направиха мълчаливо няколко крачки. После Жилбер каза:

— Знаеш ли какво поисках от дядо и баба за моя рожден ден?

— Не.

— Една кола емге. Те са съгласни!

— Но нямаш разрешително за кормуване!

— Ще се явя на изпит. Вземам уроци от Леон.

— Леон?

— Да, шофьора. Струва ми се, че осемнадесет години е вече един етап, нали?

— Човек си въобразява, преди да ги е навършил! — каза Жан-Марк. — После мнението бързо се променя!

— Изобщо така е и за момичетата?

— Кое?

— Преди изглежда прекрасно! А после…

— После пак не е лошо! — каза Жан-Марк със смях.

Бяха стигнали улица „Асас“. По стълбите Жан-Марк допълни:

— Знаеш, драги, съвсем малка е стаичката там горе. Ще бъдеш разочарован!

Той отвори вратата, запали лампата и покани Жилбер да влезе.

— Нямам нищо за пиене! — подзе той. — Освен ако приемеш ябълков сок!

— Но да — каза Жилбер. — Сок от ябълки, ще бъде много хубаво!

Проучваше стаята с поглед. Изведнъж извика:

— Чудно е, че тук, у тебе, много ми харесва!

— Шегуваш ли се?

— Не, не, уверявам те!

— Човек едва може да се обърне!

— Може би, но е толкова интимно, толкова твое! А и този изглед към комиците на Париж! Всички тия наклонени покриви, които си пречат един на друг, тия кули от керамични тръби, тия капандури, тия светлини в далечината… Заклевам ти се, че бих предпочел сто пъти да живея тук вместо при баба и дядо!

Изглеждаше искрен. Наистина преситен от комфорта от скъпите мебели, от картините, от книгите, той навярно намираше пикантна тази бедна обстановка. Жан-Марк изпита голяма радост. Изведнъж и той започна да обича стаята си, която отдавна бе престанал да забелязва.

Подаде на Жилбер чаша с ябълков сок. Жилбер отпи една глътка, наведе се над масата, взе една, книга напосоки, прелисти я и каза:

— „Разполагаемата част…“, „последиците от запора…“ — нищо не разбирам! Дори ми изглежда зловещ твоят учебник! Кога имаш изпити?

— Писмен през май, устен през юни, предполагам.

— Готов ли се чувствуваш?

— Съвсем не. Но имам още време.

— А после? Наистина е глупаво, че си се разсърдил на баща си! Той щеше да те подкрепи в началото…

Жан-Марк запази мълчание. Можеше ли да твърди, че във фармацевтичните лаборатории на „Шарнерай-Дюпуй“ ще намери по-интересна служба, отколкото в адвокатската кантора „Ейглетиер“? Всъщност Жилбер навярно знаеше това. От желание да се закача повежда този разговор. А като си помислеше, че утре ще трябва да застане с лице срещу самия господин Шарнерай? Всичко да реши, да говори с ясни думи, да се обвърже за цял живот. Тръпки полазиха по гърба на Жан-Марк. Студено беше в тази стая. Той завъртя до край ключа на електрическия радиатор. После пусна грамофона и намали тона, докато звукът стана като фон: Третата симфония на Бетовен. След минута прозвуча гласът на Жилбер: