Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 82

Тя потисна усмивката си и весело се приготви да играе друга роля.

* * *

Като влезе в големия салон, Жан-Марк бе обзет от зрелището на всички тия сковани голи тела, от всички тия отрязани глави със слепи очи, къпещи се в електрическа светлина. По-мъртви от мъртвите, каменните портрети припомняха нищожеството на земните амбиции. Мъже и жени, които бяха страдали, лъгали, обичали, градили, бяха се гордели със своето положение, а нищо не бе останало от тяхното вълнение, освен тия студени мраморни релефни изображения, върху които се плъзгат разсеяните погледи на посетителите. Жилбер, изглежда, беше потиснат от същото мрачно чувство като Жан-Марк. Облечен в своята моряшка пелерина, с ръце в джобовете, той крачеше от един бюст до друг, като ги гледаше тъжно изпод вежди.

— Скулптурата не е весело изкуство! — прошепна той. — Когато съзерцаваш една картина, имаш желание да се провреш в платното и да се окъпеш в боите; когато съзерцаваш статуя, неизбежно мислиш за смъртта. Една статуя, която се усмихва — това е нещо страшно, не намираш ли?

— А статуя с гримаса на болка — още повече. Всъщност тя не трябва да възпроизвежда нито чувство, нито движение. Трябва да ги подсказва. Ако артистът изобрази повече, ако набляга, получава се маймунщина, театър. От статуи като „Лаокоон и синовете му“ аз се ужасявам!

— Ах, какво удоволствие ми създава това, което ти ми казваш тук! — извика Жилбер. — Аз също се ужасявам от „Лаокоон“!

Жан-Марк се поздрави за тяхното единомислие. Добре беше направил, че се отказа от глупавото излизане с Валери и компанията. Това стана лесно, по телефона. За предлог измисли извънредно занятие по практика. Тя дори не се изненада. Всичко минаваше пред нея. В този момент тя навярно се смееше с другите, подхвърляше някои хубави думи, предварително подбрани, пиеше от чашата на Ники, танцуваше буза до буза с Бертран… „Щом това я забавлява!…“ — мислеше си Жан-Марк. От колко време вървяха един до друг с Жилбер? Минавайки от зала в зала, те се възхищаваха на строгата голота на един атински юноша, мечтаеха пред един мраморен фрагмент, представляващ торс с измъчени мускули, разпитваха едно лице с прояден нос и свити в чувствена гримаса устни. От време на време вълна от посетители, повиквана от гида, се събираше около всепризнат шедьовър.

— Да вървим по-нататък — шепнеше Жилбер. — Не искам да слушам как декламира глупости!

Внезапно светлината угасна. Всички статуи изчезнаха, с изключение на една в средата на залата при кариатидите, — „Диана на лов“ бе осветена от лъчите на прожектор. Тя се представяше като кинозвезда с ръка, търсеща стрела в колчана, окачен на рамото й, с дълъг врат, с изящен крак, с кошута, подскачаща до нея.

— Харесваш ли това? — попита Жилбер.

— Не! — каза Жан-Марк. — Много е сладникаво.

— Освен това има глупав вид! Изобщо гърците лошо представят всички свои жени. Правили са ги матрони с големи гърди или пък слаби момичета с момчешки мускули!

Когато отново осветиха залата, Жилбер се насочи вдясно и се изправи пред очарователна мъжка статуя с вдигнати и съединени над главата ръце.