Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 83

— Това е вече друго нещо, нали? — каза той.

— Да — каза Жан-Марк. — А са го бутнали в ъгъла. Никой не го поглежда! Недомислие!

Грациозността на лицето, гъвкавостта на движението, зърното на мрамора — всичко тук способствуваше за едно неземно съвършенство. Дълго стояха в съзерцание пред този непознат младеж, после продължиха разходката си, доволни, че пред всяка нова творба можеха да потвърдят прекрасното сходство на своите вкусове. Отбягвайки „Венера Милоска“ и други скулптори със световна слава, те се отправяха, без да се уговарят, към по-дискретни, по-необикновени статуи, като им се струваше, че в тайната на тия творби не можеше да проникне никой, освен тях: античният Аполон с осакатен орган, сатир, играещ с дете… Изведнъж Жилбер се застоя пред една скулптурна група, представляваща двама юноши, леко приближени един до друг. Единият, чиято дясна ръка беше счупена, като че ли четеше нещо във вдлъбнатината на лявата си длан. Вторият, с едната ръка на бедрото, а другата — чудновато вдигната с разперени пръсти зад тила на съседа си, го гледаше с братска нежност. И двамата бяха голи, но мраморът на хармонично изваяните им мускули им придаваше учудващо целомъдрие. Дори полът им, ясно очертан, допълваше благородството и равновесието на ансамбъла. Тези две тела близнаци бяха по същество чисти, облечени във вечна младост, изваяни за живота под открито небе, за благородните идеи и мъжествените очи.

— Каква красота! — прошепна Жилбер.

— Да — каза Жан-Марк.

Той се наведе към пиедестала и прочете:

— „Орест и Пилад… античен стил… имитиращ един модел от началото на V век преди Христа…“

— Когато човек гледа това — подзе отново Жилбер, — има впечатлението, че тия хора са били открили тайната на щастието и че ние сме я загубили, като се обличаме в тъмно, като създаваме идиотски закони, като четем Библията! Орест и Пилад! Двама приятели…

— Ела! — каза Жан-Марк.

Те излязоха от залите на гръко-римската античност и стигнаха до монументалното стълбище в момента, когато светлината отново угасна. Този път един прожектор осветяваше само „Победата при Самотраки“, поставена на върха на стълбата. Обезглавена фигура на тъмен фон, устремена, прелестна, с големи, разтворени криле, с дрехи, прилепнали от вятъра към бедрата и гърдите.

— Тази е красива, защото още няма лице! — каза Жилбер. — Каква катастрофа, ако някой намери главата й!

— Ще се качим ли горе да разгледаме и други зали? — попита Жан-Марк.

Жилбер се двоумеше.

— Може би стига! — каза той най-сетне. — Не трябва да се откриват много хубави неща на един път. Иначе спомените се объркват. Да бяхме отишли у вас? Искам да видя къде живееш.

Вчера Жан-Марк би отказал да му покаже стаята си. Но тази сутрин Агнес беше идвала тайно да почисти. Всичко беше в ред.

— Е, добре! Да отидем — каза той. — Но предупреждавам те — това е слугинска стая!

— Че какво?

Тръгнаха пеша в студената нощ. Като минаха по улица „Бонапарт“, Жан-Марк показа на Жилбер къщата на своето детство.

— Преместил си се, след като сте се скарали с баща ти? — попита Жилбер.