Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 7

II

Като крачеше надлъж и нашир из салона, където всички лампи бяха запалени, Филип поглеждаше изпод вежди вратата, зад която Карол се обличаше. До последната минута той се страхуваше, да не би да е толкова хремава, че да не се покаже. Но тя не бе пожелала да отмени идването на „децата“. Чу се звън. Бяха те. По-рано от уговореното време. Той се изненада от удоволствието, което изпитваше да ги посрещне. В злокобната празнота, в която живееше след скъсването, те бяха агентите за свръзка с благотворната сила. Без да искат, без да знаят, понякога те го принуждаваха да играе заедно с Карол комедията за някакво разбирателство, за което той тъгуваше. Пред тях поне можеше да смята, че има жена. Даниел, Дани, Александър и Франсоаз влязоха шумно.

— Ние се срещнахме долу! — каза Александър.

Филип мъчно свикваше с мисълта, че този човек с резки черти на лицето, по-близък до него, отколкото до дъщеря му по възраст и житейски опит, е наистина негов зет. Достатъчно ли е да се ожениш за младостта, за да настигнеш едно поколение? Той вярваше в това преди, когато се ожени за Карол. Сега знаеше, че този акробатичен номер се обръща винаги срещу виновния. Не можеше да се лъже безнаказано за сметка на годините. Рано или късно истината се стоварва върху плещите с оловна тежест. Изненада се, че мрази Александър, защото той се бе вмъкнал измамнически между младите. Коремът на Дани привлече погледа му. Тя го виреше напред с гордост, която той счете за смешна. На колко ли месеца? Шест, седем?… От широката й тъмнокафява рокля се подаваше една малка детска засмяна глава. „Бебе в бебе“ — казваше Карол. Даниел се грижеше за жена си със самодоволен вид на творец на шедьовър. Филип прегърна тази сияеща млада майка, сякаш прегръщаше някаква кръгла възглавница. После се обърна към Франсоаз. Отсъствието на Жан-Марк разваляше семейната картина. Винаги когато виждаше най-малкия си син и дъщеря си, Филип изпитваше чувството, че нещо му липсва, и се ядосваше. Всъщност ако Жан-Марк се бе явил пред него, той би го изгонил от гняв.

— Карол е толкова хремава, че едва гледа — каза той.

— Ах, така ли? Много жалко! Но ще я видим все пак, нали?

Кой беше казал това? Нямаше значение. Седнаха, Агнес донесе закуските, разговорът се водеше вяло за дреболии, когато се появи Карол, бледа, прозрачна, облечена в черна рокля, която я правеше по-слаба. Беше с омбрирани очила и притискаше малка кърпичка към розовите си ноздри. С леко пресипнал глас тя заговори:

— Не ме целувайте: изпълнена съм с всички микроби на дявола! Най-вече вие, Дани!…

Филип се трогна, като видя, че въпреки състоянието си тя е толкова мила към децата, които дори не бяха нейни. Когато я наблюдаваше в стихията на нейния чар, той понякога се съмняваше в омразата й към него и се надяваше да я спечели отново. В миналото той толкова често я беше мамил! От любопитство, от авантюризъм. Какво ли не би дал, за да я притежава напълно сега! Тя му се усмихваше, тя му говореше любезно пред тази млада публика и уловил се в играта, той се пренесе пет години назад, в началото на техния брак. Едно глупаво празнично чувство го обземаше. На масата той се видя седнал срещу Карол й неговата радост, неговото увлечение се увеличиха необикновено. Желанието да блесне пред нея го накара да разкаже по шеговит начин за срещата си в бюрото с американски клиенти, които мъчно си развързвали кесията. Той умело ги описваше и имитираше акцента им. Карол свали очилата си. Той прочете радост в очите й и си приписа заслугата. Агнес започна да поднася яденето. Патицата с маслини благоухаеше, виното, едно леко „Монтраше“ 1959, беше сладко и парещо, вечерята обещаваше да бъде блестяща. Дори Дани, която Филип избягваше да гледа, откакто беше деформирана от бременността, не му правеше лошо впечатление, когато случайно очите му попадаха на издутия й корем и на смешното й лице. Използувайки едно затишие, Даниел започна да възхвалява своя преподавател по философия, някой си Колере-Дюбрусар. Още в деня на започването на учебната година този изключителен човек покорил учениците си с оригиналните си възгледи и дружелюбния тон, с който ги изразявал.