Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 6

— Опитвал ли си?

— Да. Когато бях на двадесет години. Не останах очарован.

— Много ли те мързеше?

Той се засмя и в това младо лице със свити очи и голяма хищна уста Александър видя как самият той се смее. Недалеч от тях един много рус юноша се упражняваше на електрическия билярд. Всеки път, когато топката достигаше целта, механизмът кихаше. Никола̀ вдигна чашата си, отпи с наслада парещия алкохол, унесе се дълго в мечти и подзе:

— Знаеш ли как майка ми говореше за тебе?

— Не.

— Наричаше те само „тоя мръсник, баща ти“!

Александър поклати глава.

— Тя е имала право. Винаги има някой, за когото човек е мръсник. Да живееш, значи да досаждаш на другите. Или пък трябва да се откажеш от всичко лично.

Това беше първият им важен разговор. Опрял се с лакти върху масата, Никола̀ слушаше Александър с вълнение. Би могло да се каже, че утоляваше жаждата си след дълъг поход.

— Много правилно е това, което сега каза — измърмори най-сетне той. — Но тогава не си давах сметка. Колко много те мразех. Като бях хлапе, мечтаех, че един ден ще те намеря и ще ти видя сметката.

— Чел си много криминални романи.

— Майка ми ги четеше.

— Обичаше ли я?

— По принуда. Тя непрекъснато се оплакваше. Затъпяла от работа. Болна. Озлобена срещу целия свят…

— А когато умря, за да „ми видиш сметката“ ли дойде да ме намериш?

— Не, исках да живея в Париж. Мислех си, че ще остана една-две седмици при тебе. Докато се оправя. А още съм тук. Нямам намерение да си отивам.

Александър се разгневи, че се е размекнал, станал нежен и отпуснат, устремил се към доброжелателство така, както слънчогледът към слънцето.

— Нямаш намерение да си отиваш — каза той, — но ми усложняваш живота!

— Казваш това заради апартамента?

— Между другото…

— Вярно е, че сме малко натясно! А освен това се създава много работа на Франсоаз! Чудна е тази Франсоаз. Щом започна да печеля, ще ви помагам. Ще можем да сменим квартирата. Ще си имам библиотека. Един земен глобус, осветен отвътре. Едно барче, скрито зад редица фалшиви книги. Обичаш ли такова нещо — бар зад фалшиви книги?

— Не — каза Александър.

Юношата, който играеше на електрическия билярд, тупна с юмрук по касичката на апарата и се отдалечи, като влачеше краката си.

— Искам да изиграя една партия — каза Никола̀. — Ще ми дадеш ли малко пари?

Александър му подаде няколко монети.

— Не ти ли се иска и на тебе? — подзе Никола̀, като се клатушкаше от крак на крак. — Може да се играе групово.

Александър стана и се приближи до апарата.

— А Брекошон? — попита той.

— Ах, да! Вярно, Брекошон! — измънка Никола̀.

И удари първата топка. Звъннаха звънчета, на остъкленото табло светнаха червени, жълти и зелени лампички, които очертаваха една жена с къса дреха, вдигнала крак пред грамаден охлюв.

— Сто и двадесет! — извика Никола̀.

И добави:

— За Брекошон е малко късно сега, нали? По-добре ще е да отида утре…

Александър почувства дълбока радост и каза:

— Добре… Утре… Но без отлагане, ей!

— Твой ред е — каза Никола̀.

Александър дръпна ръчката, отпусна я и погледна как топката му подскача в един абсурден пейзаж от разноцветни гъби, металически звънчета и позлатени гвоздеи.