Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 5

— Сигурен ли си, че Брекошон ще си бъде там днес следобед? — попита Никола̀.

— Да, между три и пет — отвърна Александър.

— Добре, тогава ще отида.

Но настроението му се понижи.

— Мога ли да отида така? — подзе той, като хвана с палец и показалец полото си и го изтегли пред гърдите си.

— Защо не?

— Може твоят книжар да е много взискателен към облеклото?

— Облечи риза, ще бъде по-добре! — каза Франсоаз.

— Чиста ли е ризата ми?

— Вчера я опрах.

— Да отиде с поло! — каза Александър. — Няма никакво значение!

Никола̀ стана от масата и се спря пред стенното огледало.

— Да — каза той сериозно. — Полото… Предпочитам…

Франсоаз донесе кафето. Двамата мъже изпразниха чашките си на малки лакоми глътки и накрая решиха да тръгнат.

На стълбата Никола̀ каза на Александър:

— Ще дойдеш ли с мен у Брекошон?

— Не си ли достатъчно голям, за да се представиш сам?

— Да. Какво ще му кажа? Че идвам от името на баща си?

Александър го измери с бърз поглед, отвърна: „Разбира се“, и се почувства изведнъж натежал. Сякаш беше напълнял по пътя. Обзе го тъга. После всичките му мисли станаха лъчезарно весели. Той се подиграваше със себе си. Баща: едно дегизиране повече! Но костюмът пращи отвсякъде и под грима истинската кожа диша.

Стигнаха пред кафене „Обриан“. Никола̀ поиска да влезе с него.

— Много съм жаден!… Навярно от колбасите, които току-що ядохме…

Александър най-много се забавляваше от това да открива в някого признаците на мързела и подлостта, прикрити с множество оправдания. Удовлетворен беше, че Никола̀ защити покоя си стъпка по стъпка, неискрено и с детинска упоритост. Той би проклел сина си, ако Никола̀ имаше такива блестящи качества, каквито обикновено родителите искат да имат техните рожби.

— Ела! — каза му той, като го тупна по рамото.

Почувства се щастлив, като намери отново масата си в дъното под огледалото, съучастническата усмивка на касиерката, грозните бронзови закачалки във форма на сърнешки крак и отпуснатия сервитьор, който му донесе неговите листа и книги.

— Ето! Тук е всичко! Какво да ви сервирам?

Поръчаха две кафета и две чашки първокачествена ракия.

Александър отвори ръкописа си и препрочете последното изречение, което беше написал.

— Мъчно ли се правят преводи? — попита Никола̀.

— Немного.

— Но слабо се плаща, нали?

— Много малко.

— Ако не беше толкова слабо платено, щях и аз да се заловя да превеждам.

— Най-напред ще трябва да научиш чужд език! — каза Александър.

— Не е много трудно!

— Да, но иска много време!

— Точно така! Аз не обичам дългите работи. А това, което се движи, което бързо минава и заминава…

Щракна с бърз ритъм много пъти с пръсти, наведе се над разтворената пред него страница и прочете полугласно: „Вятърът беше толкова силен, че клоните на дървото се блъскаха в прозореца с човешка настойчивост“.

— Не е лошо! — каза той, като се изправи. — От кого е?

— От един, който се казва Валериан Биков. Млад съветски автор, съвсем непознат във Франция.

— Заглавието?

— „Топене на снеговете“. Роман…

— А не можеш ли и ти да напишеш един роман?

— Не ми се вярва.