Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 5
Анри Труайя
— Сигурен ли си, че Брекошон ще си бъде там днес следобед? — попита Никола̀.
— Да, между три и пет — отвърна Александър.
— Добре, тогава ще отида.
Но настроението му се понижи.
— Мога ли да отида така? — подзе той, като хвана с палец и показалец полото си и го изтегли пред гърдите си.
— Защо не?
— Може твоят книжар да е много взискателен към облеклото?
— Облечи риза, ще бъде по-добре! — каза Франсоаз.
— Чиста ли е ризата ми?
— Вчера я опрах.
— Да отиде с поло! — каза Александър. — Няма никакво значение!
Никола̀ стана от масата и се спря пред стенното огледало.
— Да — каза той сериозно. — Полото… Предпочитам…
Франсоаз донесе кафето. Двамата мъже изпразниха чашките си на малки лакоми глътки и накрая решиха да тръгнат.
На стълбата Никола̀ каза на Александър:
— Ще дойдеш ли с мен у Брекошон?
— Не си ли достатъчно голям, за да се представиш сам?
— Да. Какво ще му кажа? Че идвам от името на баща си?
Александър го измери с бърз поглед, отвърна: „Разбира се“, и се почувства изведнъж натежал. Сякаш беше напълнял по пътя. Обзе го тъга. После всичките му мисли станаха лъчезарно весели. Той се подиграваше със себе си. Баща: едно дегизиране повече! Но костюмът пращи отвсякъде и под грима истинската кожа диша.
Стигнаха пред кафене „Обриан“. Никола̀ поиска да влезе с него.
— Много съм жаден!… Навярно от колбасите, които току-що ядохме…
Александър най-много се забавляваше от това да открива в някого признаците на мързела и подлостта, прикрити с множество оправдания. Удовлетворен беше, че Никола̀ защити покоя си стъпка по стъпка, неискрено и с детинска упоритост. Той би проклел сина си, ако Никола̀ имаше такива блестящи качества, каквито обикновено родителите искат да имат техните рожби.
— Ела! — каза му той, като го тупна по рамото.
Почувства се щастлив, като намери отново масата си в дъното под огледалото, съучастническата усмивка на касиерката, грозните бронзови закачалки във форма на сърнешки крак и отпуснатия сервитьор, който му донесе неговите листа и книги.
— Ето! Тук е всичко! Какво да ви сервирам?
Поръчаха две кафета и две чашки първокачествена ракия.
Александър отвори ръкописа си и препрочете последното изречение, което беше написал.
— Мъчно ли се правят преводи? — попита Никола̀.
— Немного.
— Но слабо се плаща, нали?
— Много малко.
— Ако не беше толкова слабо платено, щях и аз да се заловя да превеждам.
— Най-напред ще трябва да научиш чужд език! — каза Александър.
— Не е много трудно!
— Да, но иска много време!
— Точно така! Аз не обичам дългите работи. А това, което се движи, което бързо минава и заминава…
Щракна с бърз ритъм много пъти с пръсти, наведе се над разтворената пред него страница и прочете полугласно: „Вятърът беше толкова силен, че клоните на дървото се блъскаха в прозореца с човешка настойчивост“.
— Не е лошо! — каза той, като се изправи. — От кого е?
— От един, който се казва Валериан Биков. Млад съветски автор, съвсем непознат във Франция.
— Заглавието?
— „Топене на снеговете“. Роман…
— А не можеш ли и ти да напишеш един роман?
— Не ми се вярва.