Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 64

— Каква е тази история? — попита Жан-Марк.

— Не знаеш ли, че Винчи е бил педераст?

— Бъркаш го с Микеланджело!

— Съвсем не! И той също! Впрочем това е тайната на неговия гений. Защото аз не съм като Жилбер: аз смятам, че Джокондата е съществувала!

— Пейзажът може би — каза Жилбер, — но не и мутрата.

Все повече и повече почитатели се трупаха около картината като мухи около парче захар. Поглъщаха своята доза красота, обозначена на етикета. Тук-там някоя компетентна личност обясняваше шедьовъра на съседите си. Но за щастие, тъй като беше неделя, нямаше организирани групи. Жан-Марк, също като Жилбер, се дразнеше от международния култ към „Джокондата“. Той би предпочел да бъде единствен почитател на картината. Все пак не отиваше толкова далеч да скверни Леонардо да Винчи, под предлог, че много хора го считат за велик художник. Изобщо беше разочарован от поведението на Жилбер този следобед. Да не би присъствието на неговата братовчедка да подтиква това момче, обикновено толкова проницателно и толкова изискано, към търсене на парадокси? Тръгнаха равнодушно към други картини. Италианската школа изливаше върху тях необикновената яснота на своите образи от скъпоценна велатура. Но те всички си приличаха; от картина на картина възторгът спадаше. Валери събу обувките си и ги взе в ръка, за да може да върви по-свободно. Тя танцуваше сред галерията. Пазачите я следяха с подозрителен поглед. Жан-Марк я намираше забавна с това дебело палто от зеленикава лопатарова кожа, подплатено с агнешка кожа. Бяла вълнена шапка, плетена на кука, обвиваше главата й и се закопчаваше под брадичката й. Лицето и изглеждаше розово и остро през отвора на тази шапка с наушници.

— Не ти ли е много горещо? — попита Жан-Марк.

— Не! Чувствувам се като в рая!

Жилбер се отдалечи, сякаш за да каже, че няма нищо общо с това момиче. Моряшката му пелерина в морскосин цвят, която стигаше до коленете, му придаваше вид на колежанин в униформа за отпуска. Под брадата му беше бухнал тъмночервен копринен шал, който даваше червени отражения в ноздрите му. С ръце в джобовете, от време на време той се спираше пред някое табло, гледаше го зложелателно, изказваше с ръмжене неодобрението си и продължаваше да върви. Жан-Марк и Валери го настигнаха в холандската зала пред „Бетзабе“ от Рембранд.

— Обичам повече тази! — каза той. — Рембранд поне не прави магия, за да привлича клиенти. Сурово, откровено, прямо…

— Да, но тази жена с жълта плът е отвратителна! — каза Валери.

— Тя е истинска! — възрази Жилбер с известна злоба.

— Впрочем ако трябва да се рисуват само красиви жени, изкуството ще отиде в ръцете на фризьорите! — забеляза Жан-Марк.

— Кой знае — прошепна Валери, — в епохата на Рембранд може би това е било красотата.

— „Една нощ сложих Красотата на коленете си! — издекламира Жилбер. — Видя ми се горчива и я наругах“.

В същото време той хвърли към Жан-Марк съучастнически поглед. Жан-Марк леко кимна с глава, за да покаже, че е познал в цитата пасаж от Рембо.

— Какво кудкудякаш? — попита Валери.

— Нищо, нищо! — отвърна Жилбер със загадъчна веселост. — Във всеки случай бих дал всичките Джоконди и всичките Свети Ани за малкото платно „Философът в съзерцание“ с неговото слабо осветено прозорче и спирална стълба.