Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 62

Седнал сам на задната седалка в големия черен мерцедес, той гледаше пред себе си червения врат на шофьора, късо подстриганите му коси под фуражката и си въобразяваше, че е банкер, индустриалец, министър, известен адвокат… Ще дойде ли ден, когато тази комедия ще стане за него реалност? Не му се искаше да вярва. И все пак нали всички именити личности в този свят са били на двадесетгодишна възраст такива загрижени за своето бъдеще жанмарковци? Шофьорът, свикнал да вози старци, караше с предпазлива скорост. Жан-Марк бе участвувал във войната през 14-18-а година. Кавалер на Почетния легион. Член на няколко управителни съвета. Личен приятел на министър-председателя. Много негови приятели са умрели през последните години. Притежава колекция от табакери. Две картини от Реноар, една от Утрило, една от Пикасо. Пълен със съдържание живот. Беше злокобно! Той се отпусна върху облегалото на седалката. Париж се изнизваше зад прозорците със своите мрачни фасади и букети от светлини. Нощта беше студена, тротоарите сухи. На завоя при „Шанз-Елизе“ Жан-Марк изведнъж каза на шофьора:

— Оставете ме тук, моля ви.

Слезе от колата, благодари на дебелия червендалест човек, който се бе впуснал много късно да му отвори вратата, и с пъргава стъпка се отправи към площад „Конкорд“.

* * *

Електрическият радиатор червенееше в един ъгъл на стаята. През нощта студена вълна се бе спуснала над града. Прозорците бяха заскрежени. През пролуките на вратата духаше леден въздух. Жан-Марк работеше в леглото, за да му бъде по-топло. Беше надянал пуловер над пижамата си. Вкочанясалите му пръсти прелистваха напечатания на циклостил учебник по политическа икономия, сложен върху завивката. Радиото на съседите свиреше силно. Нищо не можеше да се направи: беше неделя сутринта, хората имаха право. Когато Жан-Марк започваше нова глава, приближиха се стъпки.

— Господин Ейглетиер! Господин Ейглетиер!

Той позна пелтечещия глас на портиерката, стана и отвори вратата.

— Какво има?

— Викат ви по телефона!

Едва от един месец собственикът беше сложил телефон в портиерната. Но докато портиерката само в краен случай приемаше поръчения, то винаги отказваше да се изкачва по стълбите, за да търси наемателите. За да направи изключение на това правило, навярно причината бе важна.

— Идвам! — каза Жан-Марк, обличайки домашния си халат. — Кой ме вика?

— Не знам точно. Но е спешно. Много спешно. Изглежда… Изглежда, че е въпрос на живот или смърт!