Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 63

Панически страх обзе Жан-Марк. Помисли за баща си, за Франсоаз, за Даниел, за Маду, за всички, които обичаше, излезе бързо, мина пред портиерката, още задъхана от изкачването до петия етаж, измърмори „Благодаря, госпожо“ и се спусна по стълбите. Влязъл в стаичката, той грабна слушалката и въздъхна:

— Да… слушам…

Един деформиран, далечен мъжки глас издекламира:

Не е сериозен човекът, когато е на седемнадесет години. И когато има зелени липи по пътя си!

— Какво има? — прошепна Жан-Марк.

— Нищо сериозно — отвърна Жилбер.

— Тогава защо си казал…?

— Не искаше да се качи и да те повика. За да я склоня, измислих форсмажорен случай!

Успокоен и едновременно разгневен, Жан-Марк изръмжа:

— Прекаляваш!

Не си спомняше дори да е давал телефонния си номер на Жилбер.

— Снощи благополучно ли се прибра? — попита Жилбер.

— Прекрасно!

— Ще бъдеш ли свободен днес следобед?

— Не, драги.

— Жалко. В мрачно настроение съм!

— Какво те затруднява?

— Нищо конкретно. Просто съм се размекнал, кисел съм, скучая, въртя се като луд… Не ти ли се е случвало да ти е така тежко?

— Да — каза Жан-Марк. — Но в такива случаи реагирам, мъча се да…

Помисли един миг и добави:

Имаме среща с Валери в два часа. Ще ходим в Лувъра! Ела с нас!

— Ах, не така! — извика Жилбер.

— Защо?

— Не бих искал да ви безпокоя!

— Щом ти предлагам, значи няма да ни безпокоиш!

— Добре — каза Жилбер с внезапна радост. — Тогава как да направим?

— Среща в два и четвърт, портала Денон, на гишето. Удобно ли ти е?

Портиерката влезе в стаичката с трагично лице. Жан-Марк успя навреме да си даде подходящ вид. Той постави слушалката така, както би свалил траурна лента.

— Какво? — попита портиерката.

— Моят чичо Ернест е много зле! — отвърна той. — Благодаря ви, че ме повикахте!

И той прекрачи прага, вдървен от неочакваната скръб.

Влязъл в стаята си, той си каза, че Валери навярно ще се разгневи, задето е поканил Жилбер. По дяволите! Бяха толкова често сами, че можеше от време на време да понася трети човек между тях. Тази разходка, която преди десет минути му се струваше като едно обикновено развлечение, сега изведнъж му се стори като лъчезарна перспектива.

Лувърът, прекрасни картини, саркастичните разсъждения на Валери, сериозен и интелектуален разговор с Жилбер — той гореше от нетърпение да бъде там. За малко щеше да започне да се приготвя. Но беше едва десет часът сутринта и не искаше предварително да се бръсне, защото бе забелязал, че брадата му расте бързо.

* * *

— Как може още да има хора, които се възхищават от тази жена? — каза Жилбер, като застана пред „Джокондата“.

Няколко посетители отправиха към него възмутени погледи.

— Ела — каза Жан-Марк, като го докосна за рамото.

— Не мога — каза той. — Тя ме хипнотизира. Но не с красотата си, а с глупостта си. Би трябвало да се измисли един глагол, който да означава глупавото самодоволство на това лице. Глаголът „джокондирам“!…

— Изглежда, че Винчи е започнал да рисува едно момче, а после го е облякъл като Мона Лиза! — каза Валери.