Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 19

Даниел си помисли, че Валери всичко е пресметнала и неслучайно говори по въпросите на брака пред неговия брат. Жан-Марк обаче я гледаше с шеговита усмивка. Беше ли вече омотан? Все пак не трябваше да прави тази глупост! А защо не? Нима Жан-Марк е длъжен да сподели мнението на Даниел, че Валери е „непоносима“. Те винаги са имали различни вкусове.

— А твоето бебе? — каза тя.

— Кое бебе? — измърмори Даниел, потънал все още в размишленията си.

— Вашето! Забравихте ли, че ще ставате баща?

Даниел я слушаше и си мислеше, че несъмнено целта на това момиче в живота е да шокира, да изненадва, да обърква, да дразни. Тя изявяваше личността си чрез противоречието и разбирателството. Дори погледът й беше остър, а гласът й рязък.

— Какво желаете — подзе тя. — Момиче или момче?

— Момче.

— Имате право. Момиче не е хубаво. Плът. Тя иска да роди без болка, предполагам?

— Да.

— Моят чичо, професор Дебуисак, е напълно против. Това е ловка лъжа. Учат, така да се каже, тия нещастнички как да дишат, как да се напъват, правят им истински цирк, а когато дойде моментът, когато те крещят, им казват: „Ама не, съвсем не ви боли!“ Лесно е да се говори така! Вярва ли в това вашата Дани?

— Да — каза Даниел през зъби.

Искаше му се да намери някакъв остър отговор, но нали щеше изведнъж да загуби това, което печелеше от философията. Не можеше повече да търпи, стана.

— Тръгваш ли вече? — попита го Жан-Марк.

— Чакат ме вкъщи — измърмори Даниел.

Излезе на улицата с натъжено сърце.

* * *

— Как мина срещата? — попита Дани, като го посрещна в стаята.

Беше седнала на леглото и подреждаше снимки от ваканцията.

— Много добре — каза Даниел. — Но Франсоаз е пресилила по отношение на Карол. Дори ако Жан-Марк е бил много увлечен по нея, всичко е свършено. Той като теле е влюбен във Валери. Бие на очи.

— Тогава защо никога не то виждаме у баща ти?

— Навярно са се спречкали за друго нещо. Или пък на Жан-Марк му е досадно да ходи там и се измъква, под какъвто и да е предлог. Той е странен, да знаеш… Опитах се да му говоря, но нищо не го интересува. Затваря се. Чувствувам, че го отегчавам. Не мога да разменя мисли с него.

Той седна на работната си маса, отвори тетрадките си и попита през рамо:

— Лоран прибра ли се?

— Да, в стаята си е. Какво имате за утре?

— Нищо особено. Ще позубря философията си, после ще прегледам малко химията…

Една плоча свиреше под сурдинка: някаква тъжна любовна песен на италиански се съпоставяше с една друга, отривиста и яростна, на английски. Ефектът беше изумителен — нежно печален и избухлив. Дани поиска да спре електрическия грамофон.

— Не, остави! — каза Даниел. — Обичам такива…

Той клатеше глава и погледът му шареше по изписаните с неговия почерк страници. „Въображението се нуждае от силно психическо чувство, за да влезе в действие… Когато гледам снимката на някой приятел, вярвам, че тя предизвиква у мене някаква представа, всъщност аз давам някакво значение (познато лице, общ спомен, преживяно чувство) на плоската и мъртва снимка“. Той вдигна очи от тетрадката си и погледна Дани, която подреждаше „психическите поводи“ в един албум. Не беше ли прекрасно да можеш така да анализираш и да обясняваш и най-малките жестове на любимото същество? Розовата стая потъваше в полумрака. На една етажерка се мъдреха старите кукли на Дани. Над нея неговите учебници. Шум от водопроводна тръба разтърси стената.