Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 17

— Момче, чай с лимон!

— Виж ти! — каза Даниел. — Чудесна идея! Трябваше и аз да взема чай.

— Е, добре, поръчай си!

— След кафето?

— Ами да!

Сервитьорът донесе два чая. Пиха мълчаливо. Даниел чакаше момента, за да мине в атака. Неочаквано Жан-Марк попита:

— Хайде, кажи какво те мъчи, драги?

Даниел изтръпна изненадан.

— Нищо — каза той. — Всичко върви много добре… Защо?

— Предполагах, че щом искаш да ме видиш, сигурно имаш някакви неприятности…

— Никакви!

Жан-Марк си наля втора чаша чай.

— Толкова по-добре. Дани не е ли с теб?

— Не. Заета е.

— Жалко! Исках да я видя. Кога ще бъде събитието?

— В началото на новата година, предполагам.

— По всичко изглежда, че тя добре понася бременността си.

— Да, в това отношение…

— А ти учението?…

— Върви — измънка Даниел.

Той кипеше: разговорът вървеше във фалшива посока и не знаеше как да го оправи. Всички околни пътища, които му хрумваха, бяха абсурдни. Отказвайки се от хитруване, той каза с ясен тон:

— Жан-Марк, не намираш ли, че е идиотско това скарване между татко и тебе?

Погледът на Жан-Марк стана зъл, остър. Краищата на устата му се извиха в яростна гримаса.

— Кой те накара да се занимаваш с това?

— Никой — измънка Даниел. — Но щом научих…

— Какво си научил?

— Че си проявил… слабост… към Карол…

Дума след дума той чувствуваше как се затваря пътят, който водеше към брат му. Затворен в надменността си, Жан-Марк каза:

— Занимавай се само с твоите работи, драги, и ме остави да оправям моите. Това ли е всичко, което имаше да ми казваш?

Смазан от неуспеха си, Даниел не отговори. Мислеше си, че брат му ще стане и ще си отиде. Но Жан-Марк му подаде цигара, запали и той, отпусна се и изсумтя:

— Глупаво е, че не си казал на Дани да дойде. Чакам Валери. Те щяха да се запознаят.

Като го слушаше да говори за Валери, Даниел разбра, че е направил грешка, като го е нападнал за Карол. Истински гаф. Но Жан-Марк беше толкова неразбираем, че трудно можеше да бъде в крак с него! Даниел отпи глътка хладен чай — несъмнено това питие не му харесваше, — всмукна от цигарата си и постепенно се успокои. Кой знае дали Валери няма да оправи всичко това като юница, която вкарва в обора разярен бик? Остъклената врата на кафенето му отправи слънчев блясък в очите. Появи се едно момиче, свито в късо палто от еленова кожа, с шотландска шапка с голям пискюл на върха, със зелени ръкавици на ръцете, с бледи устни и със силно гримирани, но отчаяни очи. Даниел позна Валери. Облеклото беше смешно, но тя, като по чудо, не беше. Каза на Даниел добър ден с края на устните си и почти без да го погледне, се отпусна на един стол, като изпъшка: