Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 21

— Няма да ни изпитва утре, така каза…

Даниел се изкуши. Холът беше празен. Седнаха на двата най-хубави фотьойла, точно срещу екрана, и запалиха цигари. Пред очите им се занизаха картини от едно блудкаво модно женско ревю.

— Жалка работа — изръмжа Лоран. — Безумно жалка!

— Да угасим? — предложи Даниел.

— Не, искам да видя докъде ще стигне тази гадост!

Обикновено тих по характер, от уроците по философия Лоран бе станал избухлив и критичен. Систематическото отрицание считаше вече за някакъв израз на интелигентност и както казваше самият той, „стил на живота“. Обаче Даниел, макар че беше по-добър ученик от него, приемаше понякога да прави компромиси.

— Телевизията е изкуство за масите — каза Даниел. — Ти не можеш да изискваш за себе си това, което не се харесва на другите. В противен случай ще бъдеш антисоциален…

Дълго спориха върху жестоката алтернатива изкуството да се свежда до равнището на масите или да се обезкуражава масата, като й се предлага изкуство, което тя не е способна да възприеме. В това време в хола влязоха Дани и родителите й, а прислужничката съобщи, че вечерята е сервирана.

Даниел обичаше да бъде на маса със семейството. Но Шарл Совело гледаше тъжно. Очевидно неговото положение му създаваше грижи. По-храбра или пък защото не беше добре осведомена, Мариан Совело разказваше с комично възмущение за своята разпра с един шофьор на такси, който отказал да й върне рестото от сто франка, защото банкнотата, която му дала, била залепена с хартийка.

— Напразно му обяснявах, че банкнотата ми е редовна, той ми отговаряше с идиотски тон: „Поставете се на моето място!“

— Имал е право — отсече Лоран. — Главният недостатък на буржоата е, че не знаят да се поставят на мястото на другите!

Това изказване учуди всички. Несъмнено Лоран търсеше повод, за да разпали един от тия социалнополитически спорове, по които безумно се увличаше, защото си въобразяваше, че по такъв начин се изявява пред близките си.

— Нима самият ти не си буржоа? — попита баща му иронично.

— Не.

— Чудно откритие! Средата, в която живееш, образованието, което си получил…

— Не съм ги избирал — тази среда и това образование!

— Не. Но ги използуваш.

— Какво от това? — каза Лоран. — Мога да ги използувам и да не ги одобрявам.

Той ликуваше; беше постигнал това, което желаеше още от началото на вечерята: словесната битка беше започнала.

— Не е много хубаво твоето поведение! — каза Шарл Совело.

— Какво друго искаш да правим на нашата възраст? Вие ни забранявате да действуваме; но не можете да ни забраните да съдим!

— Да съдите кого? Да съдите какво?

— Света! — каза Лоран важно. — Света такъв, какъвто сте го направили.

Даниел намираше, че шуреят му я кара „малко силно“ и се страхуваше да не разгори спора, като се намеси. Прислужничката смени чиниите и поднесе топла шунка с пюре от спанак. Шарл Совело се усмихваше.

— Изобщо ти обвиняваш нас, родителите, че не сме достатъчно добре изравнили пътя пред тебе.

— Точно така — каза Лоран. — Вие сте мислили само за себе си при устройването на обществото. И сега продължавате. Младите тъпчат на едно място, докато вие заемате най-хубавите места.