Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 18
Анри Труайя
— Бива ли го тоя чай?
— Да, ако си жадна — каза Жан-Марк.
И той повика келнера, за да направи поръчка. Валери свали шапката си и разтърси косите си, които подскачаха на руси кичури около бялото й лице. Даниел съвсем безпристрастно отсъди, че тя не е красива колкото Дани, но че смелите й маниери биха могли да окажат влияние върху не толкова опитен мъж. Като отпи глътка чай, тя взе с два пръста резенчето лимон, сдъвка го с гримаса и внезапно попита:
— Ами видя ли Жилбер?
— Да — каза Жан-Марк. — Тази сутрин. Всичко се уреди.
— Разбрахте ли се за плащането?
— Не!
Той сияеше.
— Виждаш ли, че имах право — каза тя. — Колко пъти седмично?
— Три. Колко неочаквано. Утре започвам!
И като се обърна към Даниел, Жан-Марк обясни:
— Валери има братовчед на седемнадесет години, Жилбер Грювелие, който повтаря последния клас. Ще му предавам уроци по френски, математика, английски, впрочем всичко…
— Ще можеш ли? — попита Даниел.
— Ще трябва да мога. Ще зубря уроците, преди да отивам при него…
— Как го намираш? — попита Валери.
— Прилича ми на нещастно типче, отгледано в памук от много богати баба и дядо — отвърна Жан-Марк.
— Точно така! — извика Валери. — Никога не съм могла да го понасям. Малък глупак!
Тя остави сдъвканото резенче лимон, взе друго от чинийката на Жан-Марк и смеейки се, го захапа лакомо. Настъпи мълчание.
— Разведени ли са родителите му? — попита Жан-Марк.
— Не. Майка му е загинала при автомобилна катастрофа и баща му повторно се е оженил в Холандия или в Дания, в някоя от тия страни на млечните крави, на протестантството и на добродетелите. Изобщо семейство Грювелие са досадни хора. Моите родители се срещат с тях понякога. Аз — никога. Животът е много кратък. Аз отдавна съм си избрала с какви хора да общувам.
Даниел си каза, че до миналата година той би бил заслепен от такъв блестящ фонтан от думи. Но благодарение на господин Колере-Дюбрусар той се бе научил да търси мисълта, под формата. Така че пред това момиче, което се опиянява от дръзко бръщолевене, се чувствуваше много голям, много силен и много презрителен. Кацнал на върха на философията като върху кула, той размишляваше за света, докато други, като Валери и брат му, живееха из ден в ден, без да знаят нито защо, нито как. Изведнъж Валери като че ли осъзна, че не е сама с Жан-Марк и като се обърна към Даниел, попита:
— А вие как я карате? Жан-Марк ми каза, че живеете при родителите на жена ви. Едва ли е много поносим този домашен интернат с цензор и надзирателка пред вратата на спалнята?
— Даниел за малко да се разсърди, но се овладя. Стори му се, че Спиноза поставя ръка върху рамото му.
— За щастие — каза той — цензорът и надзирателката са достатъчно интелигентни, за да ни оставят на спокойствие.
— Засега! Въздържат се! Ще видите след няколко месеца!
— Няма да се променят. Това е въпрос на характер.
— Значи вие сте едни малки щастливци?
— Може би.
— Ако трябва да живея при родителите си, след като се омъжа, това ще свърши много зле. Обожавам майка си, но мисълта, че тя може да се меси в работите на моето семейство…