Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 122

Моя скъпа Франсоаз,

Отдавна трябваше да ти пиша, но това пътуване още от самото начало беше една надпревара с времето: срещи с много, хора и много неща за разбиране… Смятах да остана малко време, но от ден на ден мисълта за връщането ми се струва все по-мъчителна. Висарион Боголюбов, с когото се срещнах, ме запозна с цяла група писатели, артисти, хора очарователни, благородни, сърдечни и естествени. Никога не съм изпитвал толкова силно вдъхновение. Като заминавах, нямах никаква представа за това, което ме чакаше зад границата: гръмотевичен удар! Още щом докоснах тази земя, още щом вдъхнах този въздух, още щом чух звука на руската реч, аз разбрах, че Франция е загубена за мене. Да, Франсоаз, реших да остана тук. Благодарение на Висарион Боголюбов имам уверението, че ще бъда назначен на много увлекателна работа, удоволствие в сравнение с тази, която извършвах за сметка на Шевалие-Виняр. Ще бъда на квартира у братовчеди, които открих в Москва и които са самата доброта. Успокой се, нямам никакво намерение да искам да дойдеш при мен. Предполагам, че и ти като мен си се възползувала от тази раздяла, за да размишляваш върху нашия брачен опит и да направиш извод. Не е провал, но също така не е успех. Като си помисля само, че ти желаеше да имаш дете от мен! А пък аз изпитвам такъв страх! Повярвай ми, в това отношение ние имахме шанс! То се знае, че ще се върна в Париж през някой от тия дни, за да поискам виза за изселване. Обикновена формалност. Още сега съм уверен, че ще я получа. Ще се видим значи, преди да отпътувам — окончателно този път — за Съветския съюз. Ти си толкова млада! Ако останеш с мен, всичко ще си прахосаш, ако ме напуснеш, ще се върнеш непокътната в живота. Едно нещо е много важно за мен. Искам, дори разведени, да си останем приятели, големи приятели. Всичко е толкова просто, моя малка Франсоаз! Усмихни се на бъдещето. Целувам те нежно:

Александър

Тя свърши четенето с чувство на тежест в крайниците си. Въпреки това не беше учудена. Сякаш хиляди неопределени признаци я бяха подготвили за тази новина. С разтворени очи тя гледаше пред себе си стените с ясножълт цвят и бели линии и преценяваше безполезността на работата, която бе извършила. При мисълта за кабинета, който бе подготвила за Александър, вълна от сълзи поду клепачите й. Подиграна, измамена, отхвърлена, тя бе изправена пред провала на всичко, в което се състоеше животът й. Разтърси се в хълцане. Тя вече не виждаше нищо. Беше в мъгла. Отиде в банята и плисна лицето си със студена вода. В огледалото над умивалника погледът й съзря една тъжна и измъчена жена със зачервени очи. „И ето края! Няма вече Александър!“ Гърлото й се сви. Но този път сдържа сълзите си. Мъчеше се да диша нормално и си мислеше за времето — не толкова далечно, — когато бе поискала да се самоубие, защото се съмняваше в любовта на този човек. Какво дете е била тогава, непримиримо, гордо и фантазиращо! Мотивите, които я бяха тласнали към самоубийство, бяха детско отчаяние, обаче днес, когато бяха налице всички причини, за да бъде отвратена и отчаяна, дори не й минаваше през ума да свърши с живота си. Ударът, който току-що получи, я беше зашеметил. Тя беше силна и спокойна, безчувствена към всичко и към всички. Дори и към собствената си съдба. Избърса нос и оправи косите си, паднали върху челото й. Когато се връщаше в голямата стая, шумът от нейните собствени стъпки й се стори оглушителен. Апартаментът беше станал два пъти по-голям. Седна пред пишещата си машина. Писмото лежеше на пода. Тя го вдигна, сгъна го грижливо и го постави на края на масата. Пръстите й паднаха върху клавишите. Думи на другите. Само да завърши страницата. За какво да се преуморява сега? Нямаше да има за какво да прави нови разходи. „Дано да обича светложълтия цвят!“ Входната врата се отвори и затвори. Франсоаз изтръпна със замряло сърце и вдигна очи. Беше Никола̀.