Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 121

Озадачена и натъжена заради него, тя почти се срамуваше от това положение. Коленичил пред Алисия, той пелтечеше:

— Прости ми! Никога вече няма да повторя! Аз съм мръсник! Последен мръсник!…

— Стоп! — каза Клебер Бодри.

Никола̀ стана, отърси праха от панталоните си и от лицето му изчезна изразът на безумието. Усмихваше се, очаквайки преценката.

— Не е лошо — подзе Клебер Бодри, като постави ръка върху рамото му. — Ако беше направил два пъти по-малко, щеше да бъде дори прекрасно. Бих искал играта да бъде по-вътрешна. Същата страст, но смислена, непринудена. Разбираш ли?

Никола̀ кимна с глава, обеща в бъдеще да се владее и отиде да седне до Франсоаз, а в това време двама от другарите му застанаха пред прожектора.

— Хареса ли ти? — попита я той.

— Ами да — отвърна тя неубедително.

— Млъкнете там! — извика Клебер Бодри.

Никола̀ сви глава между раменете си, намигна и с пълзене отиде при групата на учениците. След малко Алисия се приближи до Франсоаз.

— Видяла ли си това? — прошепна тя.

Подаде й едно илюстровано списание и се оттегли мълчаливо като сянка. Франсоаз разтвори списанието „Нежен поглед“. Още на втората страница позна Никола̀. Сериозен и гримиран, той се обясняваше от снимка в снимка с една едра блондинка с биволски очи. Думите им бяха написани в бели правоъгълници над главите. „Остави ме да действувам, скъпа! След не повече от седмица ще ти предложа златен живот!“ — казваше Никола̀. „Как ще стане това? — възразяваше партньорката му. — Ти си млад офицер от кариерата. Разполагаш само със заплатата си, за да живеем!“ Той отвръщаше със смях: „Напускам армията. Ще печеля много!“ Беше озаглавено: „Колкото повече ме лъжеш, толкова повече те обичам“, правдив роман. Франсоаз затвори списанието с чувство на безпокойство.

Наближаваше полунощ, когато Клебер Бодри освободи хората си. На улицата Никола̀ хвана Франсоаз под ръка. Тя държеше илюстрованото списание, навито на руло. Той го забеляза и каза:

— Алисия ли ти го пробута?

— Да.

— Каква гъска! Не исках да го видиш!

— Защо? Много си добре тук!

— Подиграваш ли ми се? Знам какво мислиш!

Направиха няколко крачки по мокрия тротоар, по който се отразяваха бледите светлини на уличните лампи. След миг той продължи:

— Сто франка на снимачен ден. Не можех все пак да откажа!

— Не, разбира се…

— Пък и защо! Няма да правя това цял живот!

— А какво ще правиш?

— „Напускам армията! Ще печеля много!“ — каза той със същото изражение като в клишето на фоторомана.

И избухна в смях. Тя също се засмя, изведнъж развеселена и примирена. В компания с него беше трудно да се мисли за бъдещето.

XVII

В пет часа следобед раздавачът носеше обикновено само проспекти. Франсоаз взе двата плика, които й подаде портиерката, погледна разсеяно единия от тях и едва не получи припадък: две руски марки, почеркът на Александър. Тя затвори вратата, върна се в голямата стая, седна със силно разтуптяно сърце пред пишещата си машина и разпечата плика: