Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 105

— У тебе ли е?

— Не помислих да го взема! Колко глупаво!

— Е, добре, донеси ми го в неделя към три часа вкъщи.

— Няма ли да ходите в Бромей за уикенда?

— Не, тази седмица няма да ходим — каза Карол.

Филип я погледна смутен и не каза нищо. Разговорът продължи без него. След един час празни приказки децата най-сетне решиха да си тръгнат.

Видя се пак насаме с Карол в средата на един много широк салон сред много дълбока тишина. Тогава забеляза, че целия ден, от обяда в „Порфир“ и тази минута, за него е било бавно подготвяне за самотата. Карол тук беше жива пред погледа и ръцете му, а като че ли не съществуваше вече.

— Те наистина са очарователни — каза тя. — Толкова непринудени, толкова весели! Признай, че щеше да бъде жалко, ако беше им казал да не идват!

— За тебе може би. Аз считам, че тази вечеря беше непоносима. Не мога да се преструвам, Карол. Когато ми е зле, имам нужда да бъда сам.

Тя застана пред него с малко повдигната глава и постави ръцете си върху раменете му.

— Съвсем сам ли?

— Да, Карол.

— Значи ли, че трябва да те оставя?

— Не исках да кажа това — измънка той.

Тя го гледаше втренчено в лицето със закачлива и нежна настойчивост. Несъзнателно те се приближиха един до друг. Устните на Карол се разтвориха. Сцената от предишната вечер се повтаряше в най-малки подробности. Защо искаше да му се отдаде, щом твърдеше, че обича друг? За компенсация? От милосърдие? Подарък за раздялата? Тя се бе притиснала сега към него, топла, похотлива, изкусна. Устните им се докоснаха. На Филип му се стори, че една веничка се пука в мозъка му. С голямо усилие той отблъсна Карол.

— Не — каза той. — Не това. Сега вече не!…

Тя се усмихна състрадателно и отпусна ръцете си.

— Много жалко, Филип! Колко не си прав!…

Миг след това тя изчезна в стаята си.

С подкосени крака, той се свлече в един фотьойл. Тази победа над самия себе си го бе изтощила. Да се откаже от това, което бе казал, да почука на вратата, да моли Карол да му отвори! Трябваше да се поддаде на съблазънта. Но малко по малко се укротяваше. И колкото плътта му се успокояваше, толкова разумът му надделяваше. Надживял момента, той започна да си представя последиците. Бъдеще без Карол! Една пропаст, една безсмислица, едно бавно задушаване!

Той отиде в кабинета си. Седна пред масата си и си пожела да умре. Всичко беше съвсем просто: едно прощално писмо; малкото студено дуло на пистолета до слепоочието; избухването на хиляди слънца; край на проблемите… Изминаха минути. Последните. От него зависеше да приключи сметката моментално или по-късно. Не, няма да се самоубие. Той беше вече мъртъв. Не се убива мъртвец. Прибра се в бившата стая на Жан-Марк, съблече се, легна си отвратен от това, че е една такава голяма машина от размекната плът и упорит дух, който устоява на всички сътресения на мисълта. Карол бе толкова непостоянна! Може би след известно време Рихард Раух ще й омръзне и тя ще се върне при него? Затвори очи. В ума му се оформи нещо като молба.

XV

Като влезе в апартамента, Франсоаз намери целия екип на работа: Даниел притискаше по стената валяк, напоен с нежна светложълта боя, Жан-Марк боядисваше бойлера в сребрист цвят, Дани и Лоран баданосваха в бяло рамките на вратите, а Никола̀, покачен на стълба, добоядисваше корнизите.