Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 103

— А днес вече не се страхуваш?… Защото намери мой заместник!

— Не ми дотягай, Филип — каза тя с болезнена усмивка.

Той се отпусна върху облегалото на стола. Пред него в аквариума пъстървите се въртяха, блъскаха се, изумени, отвратителни, ненаситни, прилепени всички в ъгъла с мехурите. Той беше като тях. Блъскаше се в едно стъкло.

— Ами ако откажа?! — каза той изведнъж.

— Ако откажеш какво?

— Развода.

Тя наведе глава.

— Нищо няма да помогне. Във всички случаи аз трябва да замина с Рихард идния петък.

Каква нужда имаше да повтаря на висок глас като курва името на мъжа, когото обичаше!

— Къде ще отидете? — попита Филип.

— В Мюнхен.

— А после?

— Няма значение! Каквото й да стане, няма да се върна при теб, Филип…

Той потрепери: келнерът пъхаше под носа му листа. Поредица от ястия с абсурдни названия. Отвратен, той остави листа до себе си и извърна очи. Карол си поръча сок от ананас, а той — кафе. Една пъстърва се отдели от стадото, обиколи купчина миди и внезапно се върна в ъгъла, близо до тръбата, сред своите заети другарки.

— Защо искаш да ми отмъщаваш? — попита Карол.

— Как така?

— Щом мислиш да ми откажеш развода, значи искаш да ми отмъщаваш, не е ли така?

— Или пък не искам да те загубя!

Карол размисли и каза с въздишка:

— Със сила не може да се задържи жена!

Филип изпи кафето си, поиска сметката и изръмжа:

— Бъди спокойна: в нищо няма да ви преча.

Тя наведе глава и погледът й сякаш се смекчи от спускане на някакво було. Нямаше ли да заплаче? Не, тя потискаше вълнението си. Изведнъж Филип помисли, че сега му е необходимо да стане, да излезе на силната дневна светлина, да срещне други хора. Това, което в дъното на този слабо осветен ресторант можеше все пак да мине за абсурден сън, на улицата щеше да стане жестока реалност.

— В петък? — попита той с дрезгав глас.

— Да.

— Значи… значи след четири дни?

— Да.

Келнерът върна рестото в чинийка.

Прекрачил прага, Филип премигна пред студеното слънце. Карол го хвана под ръка и удължи крачката си, за да върви в такт с него. Беше дружелюбна и меланхолична. Той обаче не знаеше какво повече да каже. Мълчанието сякаш изпразваше главата и вените му. Дори не чувствуваше, че му е зле. Като стигнаха до ъгъла на улица „Жак-Кало“, той попита:

— Какво ще правиш сега?

— Прибирам се вкъщи, за да си почина малко. Искам да изглеждам добре пред децата.

— Децата?

— Нали знаеш, че ще дойдат за вечеря!

Съвсем беше забравил. Обзе го гняв. Всичко се съюзяваше против неговото спокойствие. Не беше по силите му да посрещне семейството си в един такъв ден.

— Ще съобщя да не идват — каза той.

— О, не! — извика тя. — Моля те, не прави това!

— Защо?

— Защото за тях една такава вечер е празник. Нямаме право да ги разочароваме!

— Имаш намерение да им съобщим на трапезата за нашия предстоящ развод? — попита той със злоба.

Тя го погледна нежно като болногледачка:

— Не, Филип! Това ти ще им съобщиш лично по-късно, когато намериш за добре.

— А тази вечер? Комедия ли ще разиграваме?

— Не наричай това комедия, Филип. Щеш не щеш, между нас и твоите деца съществуват чувства на привързаност, които имат значение…