Читать «Възпоминание за чуждите нрави в София. Дон Жуан» онлайн - страница 3

— Но, казвам ти, не аз си го въобразих, и мене ми го съобщиха.

— Клюки! Бабешки клюки! Не вярвам и се чудя на ума ти, че си занимаваш с тях.

— Нищо за чудене! Ти още нищо не знаеш и не щеш, види се, да знаеш, затова не вярваш.

— А какво трябва да ни е еня нас? Ха, отговори ми!

— Странно говориш. За пръв път говориш като неопитен и не щеш да помислиш, че една част от судбата на софиянците, за да не кажа по-голяма дума, беше връчена на тая хубавица.

— Стига говори като зъл човек.

— Никак не съм зъл. Ако искаш ли да се убедиш, няма освен да се върнем в парка.

С една дума А. и Х. се върнаха и влязоха в парка.

II

Слънцето бе залязло. В парка нямаше никой, освен работниците, които поливаха цветята по лехите, между които лъкатушеха гладките пътеки, и младите фиданки. А. и Х. обиколиха главните алеи, но не срещнаха никого от гражданите. Нито Г., нито въпросната госпожа нямаше. От любопитство тий влязоха в топлиците, но и там беше тихо и пусто.

— Напред — рече Х., — нека тоя път се върнем в града, като обиколим през полето.

А. и Х. излязоха от парка и се впуснаха по зелената трева, преминаха няколко трапчета и потеглиха нагоре край реката. Стотина-двеста разкрача недалеч тий съгледаха Г. и възлюблената му, които едва пристъпваха и се удаляваха къде мостчето срещу Черната джамия.

— Стига до тук — рече А. на другаря си, — да се върнем, за да не помислят, че ги преследваме.

И тий се върнаха на шосето.

— Не вярвай сега — продума Х.

— Аз не видях още преступление или постъпка за осуждение — отговори А. — Случайна среща и разходка.

— Днес видя с очите си това, ако пожелаеш, утре можеш да видиш и друго, още по-интересно, несравнено по-интересно.

— Какво ще видя друго, ако не същото може.

Х. се нагрочи. Очите му изразиха един вид вътрешен гняв и презрение.

— Ти — рече той със сдържан гняв, — или си близоглед, или си като неверний Тома: догде не си бръкнеш пръста в раната, няма да повярваш.

— Нищо няма да ми докажеш с това — отвърна А. — Обичат се, па това си е!

— Нищо? Разумява се, обичат се и ще се вземат […] залибени!

— И не вярвам да се излъжат един другиго, ако са си дали думата. Това би противоречало с човешките правила! А той е толкова умен момък, и смирен.

— Тука умът нищо не означава и не помага. Може да бъде и философ и пак да е безхарактерен, това поне няма да откажеш, примери има доста.

— Говори колкото си щеш.

— Какво да говоря, та той бяга по [от] нужда от бъдния срам, както и тя ще избяга една нощ. Ако не беше това по средата, тий нямаше нито силом да оставят София толкова изненадейно.

А. се позамисли малко. Виждаше се, че той искаше да противоречи още на приятеля си, но предпочете да си мълчи и да го остави да говори на воля. Само изговори:

— До днес тий са били едни от нашите просветители!

— Просветители! И заслепиха ни тий със своята висша морал, прибраха си левчетата и сега ще ни оставят само комедиите си за спомен.

Приятелите влязоха в града и се простиха на кръстопътя.

III

След няколко дена А. отиваше с жена си у Х. На възвивание улицата срещна и файтон с три госпожи, които не седяха, а като че бяха като варени в колата.