Читать «Възпоминание за чуждите нрави в София. Дон Жуан» онлайн - страница 5

Мнозина го приимаха из уважение за неговите предишни заслуги, но някак хладнокръвно и лицемерно. Имаше и такива, които си позволиха да лицемерят явно и да му изговарят за несвоевременното му уж решение да остави София, когато нуждата за просветени хора е твърде чувствителна, и го питаха с вътрешен присмех коя е причината, гдето толкова скоро прибързва с оттеглюванието си. На такива и тям подобни питания той се посчервяваше излеко и отговаряше едно и също, че иска по-спокойна или по-определена деятелност, че той в София сам не знаял какво е работил и не е могъл да навикне на глупавите нравове на хората.

Имаше и други, които от също же лицемерие го моляха да се откаже от решението си и се постараха за очи да повдигнат цяла врява по повода на предстоящето му тръгвание. Тий бяха, които му устроиха напътствената процесия и проглушиха наивната простота със своите принудени въздихания и смешни стенания, още по-карагьозни нареждания и възбудиха след това подсмиванията под мустак у мнозина, които знаяха работата.

И Г. си тръгна, отиде си, напътствуван с благословиите на мнозина комедиаши: да стане голям човек, по-голям дори и от себе си. Други му пожелаха пак да се завърне догодина. Зевзеците и тук намериха случай да си излеят всичкия яд на зевзеклика си и да го напътстват по своему. Едни му пожелаха да вземе със себе си и опашката си, други — да се венчае с нея и да си я окачи на челото като герб, трети, най-злобните — да чака поне до времето, догдето се сдобие [роди чедото] и кръсти, та тогива да се пръждосат баре заедно.

Страшно беше лицемерното или мълчаливото изпращание. Г. слушаше напътствените слова на всичките, но се преструваше, че му са по сърце и като чувствено куче сви си опашката, поогледа се наоколо плахо, да не би някой да му метне камък, което, слава богу, не се случи, и си замина, като остави възлюблената си хубостница да размирява още някое време София.

Замина си той и май с човек, не се обърна ни веднъж да погледне подире си, дори на дражайшата си възлюблена, която от гняв и безпокойство си стискаше зъбите зад пленителните устни и си думаше: „Ти бягаш от мене, гълъбче, бягай, бягай, аз ще те стигна и докопам за чифутската брада, и това скоро, скоро!“

Наистина, минаха се няколко дни и друга уречена кола завлече една сутрин от по тъмно и тая мазница. Конете унасяха колата с дяволска бясност.

Тая мазница беше същата отколешна и бъдна дулцинея на незабвенния Г. Всичкият й багаж състоеше в един-два куфара, а най-безценният й багаж — в нея самата. Тя час по час повикваше на файтонджията си: „Карай, бре, карай, дано по-скоро се отърва от тая проклета земя, гдето играх роля на маскара и вещица.“ И конете се унасяха и хвърчаха, като че ги гонеше съвестта й.