Читать «Възпоминание за чуждите нрави в София. Дон Жуан» онлайн

Васил Попович

Възпоминание за чуждите нрави в София. Дон Жуан

I

Един ден през месец август 1884 г. двама приятели — А. и Х. — се разхождаха по софийското цариградско шосе и се разговаряха помежду си тъй кротко и тихо, щото можеше да помисли човек, че си съобщават някои политически тайни.

От време на време гласът им се повдигаше до обоюдно изсмивание и пак утихваше. От безпрестанните им телодвижения се виждаше, че предметът на разговора им ги занимаваше чувствително. Единственото, което можеше да чуе от разговора добре мимопроходящий, бяха думите: „той“, „тя“, „вярвам“, „не мисля“.

Слънцето не беше още заседнало, беше надвечер. Те крачеха полека и се приближаваха къде върха на баира зад градския парк. Щом се поизкачиха, Х., който се виждаше като че по-стар от А., съгледа господина, който идеше отгоре и […] червената си брада, бързото, като че припряно крачение, необикновено ръкомахание и кандулкание на тялото си приличаше е евреин, пришелец от Русия или от Румъния, прошепна на другаря си:

— Ето и Дон Жуан от нашето време. Хайде да го позакачим.

Приятелите си смигнаха.

— Ба, господин Г., откъде толкова чевръсто и сам — попита го Х., като се сравниха с господина.

— Обичам сам — отговори Г. — В тишината и самотата човек повече размишлява. А вий накъде и догде?

— На разходка, дотук.

Тримата събеседници повървяха накъде града. Тий повървяха няколко секунди мълчешката.

— Какво се чува из града? — почна Х. — Казват, искал си да се убулчиш. Ако е истина, на добър час!

Г. се изчерви и отговори:

— Отгде го чухте? Може би и без основание се говори…

— На хората се иска — притури А — и си баят.

— Не скривай — започна пак Х. — Това не е вече тайна. Хората знаят вашите взаимни отношения с прекрасната и доблестна дулцинея. На добър час!

Г. се изчерви още повече и не отговори нищо. А. и Х. се сбутаха крадешком.

— Аз не мисля на това — продума след малко мълчание Г. — То зависи от обстоятелствата, а мисля, че скоро ще оставя България.

— Как! — извика Х. — И ти ли ни се насити? […] ни остави една знаменитост, сега и ти ще ни избегнеш, кому ще остане София и какво ще правим без вас — едничкото светило, което ни оставаше.

Г. се червеше. Той помисли малко и рече:

— София ще си остане на вас самите, да й светите вие. Всякой дома си е по-щастлив!

— Отгде толкова разочарование и защо? — продума А. — Ние ви имахме като свой.

— Хората са тука мизерни — отговори Г., — малодушни, интриганти. Тука човек не може нищо да направи, освен да се мъчи денем и нощем напразно. Станал съм сред вас като вампирин.

— А защо се толкова присмиваш и мъчиш сам? Положение имаш от най-първите, свобода — каквото пожелаеш, отдих по воля, а възнаграждението ти завидно — рече Х.

— Да, но господине, аз не мога да работя тук добросъвестно.

— Кой не ви оставя, кой ви пречи? — издума А.

При тия думи Х. се наклони до ухото на А. и му шепна полека: „Хубостта, ума и гласецът й!“

— Питането е друго — отговори му А., като че за друго му шепнеше Х. — По скоро бих повярвал за политически обстоятелства.

— Аз — издума Г., — не ща сега да ви се обяснявам по-нататъка.