Читать «Вторият периметър» онлайн - страница 37

* * *

Отново бе единственият клиент в бара на мотела.

Вечерята с Даян беше много приятна и той искрено съжали, че приключи рано — едва в седем и половина. Но тя се оказа прекалено съвестен служител и заяви, че трябва да се прибере рано в своя мотел, за да прегледа записките си и да се подготви за утрешния ден. Двамата с партньора й бяха открили, че Уитфийлд — по тяхно мнение един доста заядлив тип — имал имотен спор със своя съсед, който пък имал проблеми с избухливия си нрав. Тоест пребивал хората, които го ядосвали. Партньорът на Даян продължавал да поддържа становището, че скитникът е най-вероятният убиец на Уитфийлд, но тя настоявала да проверят алибито на съседа, осигурено му от някакво гадже, редовно употребяващо наркотици.

Демарко не й предложи да я изпрати до стаята за едно питие преди лягане, въпреки че му се искаше. Беше съвсем наясно, че момиче с добро католическо възпитание от някогашния му квартал никога няма да легне с него още на първата среща. По тази причина сега висеше в бара, неудовлетворен и потиснат, и разсеяно гледаше как „Янките“ размазват „Маринърс“. Всъщност очите му попаднаха на екрана точно в момента, в който Джетър изстреля топката почти до железопътното депо в съседство със „Сейфко Фийлд“, а барманът гневно промърмори едно „шибани янки!“

В същия този момент Демарко усети, че вече не е сам и се радва на братска компания. Защото и той, и барманът — човек с ужасно изгорял и обелен от слънцето нос — принадлежаха към най-голямото и най-нещастното американско братство — Доброжелателния орден на хулителите на „Янките“. През следващия половин час двамата пееха тъжната сага на братството, в която се разказваше как Стейнбренър купува финала всяка година, а Джо Тор е противен сатир с невероятен късмет. И прочие, и прочие. Членовете на Ордена могат да плюят „Янките“ с часове. Барманът тъкмо започна да клейми неморалното привличане на Алекс Родригес от отбора на „Тексас Рейнджърс“, но ето че погледна над рамото на Демарко, изръмжа едно „мамка му“ и млъкна.

Демарко проследи погледа му и очите му се спряха върху Ема, която се беше изправила на вратата и ровеше в чантичката си. Това й отне известно време, защото дори Ема страдаше от всеобщата женска склонност да тъпче всевъзможни неща в дамската си чанта. После изведнъж се обърна и тръгна обратно, сякаш беше забравила нещо.

— Хей, какъв е проблемът? — подхвърли на бармана Демарко.

— Оная мадама. Снощи се появи тук и си поръча мартини за стаята. Наложи се да направя три, преди да остане доволна. Страшно женище, ти казвам! А, ето я, пак идва!

Ема се насочи към бара, кимна на човека зад тезгяха и се обърна към Демарко:

— Би трябвало да се досетя къде мога да те открия. Ела да хапнем някъде.

— Току-що вечерях — отвърна Демарко.

— Тогава ще гледаш как вечерям аз — отсече тя. — Трябва да поговорим. Оправи си сметката, а аз ще те чакам в колата.

Обърна се и тръгна към изхода, абсолютно сигурна, че Демарко ще я последва. Понякога Ема се държеше изключително дразнещо.

— Извинявай, не знаех, че ти е приятелка — промърмори барманът, след като фигурата на дамата изчезна зад вратата.