Читать «Вторият периметър» онлайн - страница 20

Докато обзетият от риболовна страст председател подскачаше от нетърпение в очакване на първата риба, Демарко му разказа всичко, което успяха да научат в Бремертън. На което Махоуни сви рамене и разсеяно отвърна:

— Тая работа ми звучи като пълна глупост.

Пет минути по-късно една сьомга налапа куката и между Махоуни и стюарда се поведе следният диалог:

Махоуни: Пресвети боже, пипнах я тая мръсница!

Стюардът: Дръжте върха нагоре! Нагоре!

Махоуни: Мръсницата му с мръсница! Май е доста едричка!

Стюардът: Отпуснете аванса! Не теглете, защото ще се откачи!

Махоуни: Мамицата й! Дали не я изпуснах?

Стюардът: Не, сър. Върви към нас. Навивайте, навивайте! По-бързо!

Борбата с рибата продължи двайсетина минути. Лицето на Махоуни придоби нездрав пурпурен цвят, а вените върху луничавите му ръце болезнено се издуха. В крайна сметка успя да издърпа рибата редом със страничния борд. Беше голяма и очевидно имаше още много сили за борба. Възбуден до крайност, Махоуни продължаваше да псува и проклина, а точно когато стюардът подложи кепчето, той рязко дръпна кордата и рибата се откачи от кукичката. За щастие стюардът беше опитен и успя да я затисне. В следващия миг куката изскочи от устата й, но човекът светкавично вдигна кепчето и го покри с дебела найлонова мрежа. Сьомгата тежко шльопна на палубата и започна да подскача. Стюардът й нанесе няколко силни удара с чука за пържоли. От главата й бликна кръв и ситни капчици пръснаха върху новите панталони на Демарко.

Какъв ужасен край за тази прекрасна риба, умърлушено си помисли той.

— Пипнах я! — изкрещя Махоуни и започна да подскача по палубата с вдигнати над главата ръце, сякаш беше отбелязал решителен тъчдаун.

Стюардът го изгледа така, сякаш искаше да го убие. За малко не падна зад борда, докато се опитваше да подложи кепчето под рибата, а от начина, по който опипваше гърба си, личеше, че е разтегнал някой мускул или сухожилие.

Някъде към десет часа Махоуни начена петата си бира в чест на победата, а стюардът метна рибата на кантара. Стрелката спря на 19 килограма.

— Двайсет и девет кила! — извика човекът и намигна на Демарко.

Алекс попита председателя иска ли да хване още някоя риба.

— Не — поклати глава Махоуни. — Една ми стига.

Демарко изненадано го погледна. Винаги беше смятал шефа си за представител на онази порода, която без малко не бе унищожила бизоните в Америка.

— А вие, Демарко? — попита богаташът. — Няма ли да се пробвате?

Не го каза от любезност, а просто за да убие времето. Защо не, по дяволите? И без това панталоните му отидоха на кино.

— С удоволствие — кимна Демарко в момента, в който Махоуни размаха ръце и отсече:

— Нямаме време! Трябва да хвана самолета, защото довечера имам среща с президента.

Дори богаташът изглеждаше впечатлен от тези думи.

По обратния път той и Махоуни се затвориха в кабината. Алекс говореше нещо със сериозно изражение на лицето, а председателят кимаше също така сериозно. Единствен Демарко си даваше сметка, че шефът му не чува нищо от това, което му говори собственикът на яхтата. Този номер Махоуни владееше до съвършенство — правеше се, че участва активно в разговора със събеседника си, най-често потенциален спонсор, докато умът му беше на съвсем друго място — уловената риба или жената, попаднала в мрежата му.