Читать «Вторият периметър» онлайн - страница 2

В този миг Нортън разбра, че не го бяха притеснили проверките на портала, а именно Кармоди. Този човек изпълваше душата му с вледеняващ ужас.

1

Демарко вкара колата си в паркинга на голф клуба „Гус Крийк“ в Лийсбърг, Вирджиния. Излезе, затръшна вратата и измина двайсетина метра, преди да се сети, че не е заключил. Върна се, натисна със сила копчето за заключване и отново я затръшна, пак по-силно от необходимото. Тази сутрин му беше особено криво, че старото му волво не разполага дори с онези удобни малки пию-пию, с които автоматично се заключваха другите коли.

На път за работа се беше отбил в една автокъща в Арлингтън, която предлагаше коли втора употреба. Преди няколко дни се беше разходил из нея и вниманието му беше привлечено от сребристо беемве Z3, клекнало като хищна птица в края на паркинга. Истинско произведение на изкуството. На километража му бяха изписани сто и три хиляди километра, кожените седалки бяха леко избелели от слънцето, а самият Демарко не беше сигурен дали може да си го позволи. Но той отдавна мечтаеше за кабриолет и трудно понасяше стария си шведски сандък на колела. Секретарката на Махоуни позвъни точно когато започна пазарлъка с търговеца. Шефът й го искал в „Гус Крийк“, преди да свърши сутрешната си игра, тоест някъде около девет.

Откри го на игрището точно когато се готвеше за вкарващ удар от около два метра и половина. Махоуни наведе едрото си тяло леко напред, напълни гърдите си с въздух и замахна със стика. Улучи топката добре, но с повече от необходимата сила. Тя достигна до дупката, удари се в ръба и отскочи в перпендикулярна посока.

— По дяволите! — изруга председателят. — Днес тревата е прекалено бърза!

Как ли пък не, помисли си Демарко, сигурно са я излъскали с восък точно преди да се появиш!

Махоуни беше някъде към метър и осемдесет, с широки гърди и дебел задник. Внушително шкембе поддържаше баланса на тялото му. Беше на шейсет и няколко години, с гъста бяла коса и с правилни черти на едрото лице. Сините му очи бяха воднисти и зачервени като на заклет пияница. Дланта му се разтвори и пусна нова топка на тревата.

— След малко ще дойде един човек, с когото искам да те запозная — промърмори той, без да вдига глава. — Отскочи до барчето да вземе бира. — Този път ударът беше точно премерен и топката влезе в дупката. — Аха, така вече е по-добре…

Демарко знаеше, че човекът пред него е бил активен спортист в гимназията — футбол, баскетбол и бейзбол. Не се беше включил в колежански отбор, защото на седемнайсет бе постъпил в морската пехота, от която се беше завърнал с безвъзвратно увредено от шрапнел дясно коляно. По тази причина интересът му се беше насочил главно към бирените халби и състудентките. Но беше запазил добрата координация между ръцете и очите си, а едрото му тяло беше все така пъргаво и подвижно.

— Ето го, идва — рече Махоуни и пусна трета топка на тревата, този път на около три метра от дупката.

Към зелената площ крачеше мъж на годините на Махоуни, в ръката му се поклащаше малък охладител — от онези, които слагат в багажниците на количките за голф. Метър и седемдесет и шест-седем, набит, с валчеста глава, сплескан нос и късо подстригана сива коса. Когато наближи, Демарко видя и очите му — яркосини, присвити срещу слънцето, заобиколени от хиляди ситни бръчици. Очи на пилот изтребител, какъвто някога бе Франк Хатауей, главнокомандващ американските военноморски сили.