Читать «Вторият периметър» онлайн - страница 178

— Може би. Но има шанс да отърва кожата като резултат от размяната. Няма да им позволя да ме заловят. Но ще умра с приятната мисъл, че ти ще страдаш месеци, а може би и години наред. Това ми стига.

Нека говори!

— За бога, Ли Мей! Ти си още млада! Това ли е всичко, което искаш от живота? Да ми причиниш страдания?

— Да.

Точка по въпроса. Едно „да“ и край. Явно не мислеше за нищо друго освен за отмъщение.

— О, и още нещо — добави Ли Мей. — Приятелят ти също ще умре. — Обърна се към тъмнината отвъд паркинга и извика на китайски: — Убийте белия мъж!

— Не! — изкрещя Ема. Схвана смисъла на заповедта въпреки ограничените си познания по езика.

Миг по-късно екна автоматичен откос. Трябваше й частица от секундата, за да схване, че стрелбата не идва откъм гърба й — накъдето се беше отправил Демарко, а точно от обратната посока — откъм пристана.

Демарко прекоси паркинга и пое по алеята, която водеше към магистралата. В последния момент обърна глава и успя да зърне Ема, изправена до колата си. Ли Мей не се виждаше никъде.

Огледа се. Къде ли дебне проклетият китаец? Беше наясно, че единият от помощниците на Ли Мей беше на пристана, а другият е някъде около административната сграда. Оставаше третият, който вероятно беше наблизо, скрит в храстите. Къде ли се мотае проклетият Кармоди?

Даваше си сметка, че заради шума китайският гангстер едва ли ще го застреля. Далеч по-вероятно беше да го намушка с нож — някъде тук, между паркинга и магистралата. Което означаваше, че час по-скоро трябва да освободи ръцете си.

Отново погледна зад гърба си. Ема вече не се виждаше. На двайсетина метра от него алеята правеше лек завой, а от двете й страни тъмнееха ниски дръвчета. Там Ли Мей нямаше как да го види, но това не се отнасяше за китаеца, скрит някъде из околните храсти. Насочи се натам с максималната бързина, на която бяха способни краката му. Миг по-късно опря гръб на близкото дърво и започна да трие в грапавата кора тиксото, с което бяха стегнати китките му. Търкаше бясно, сваляйки повече кожа, отколкото лепкава пластмаса. Болката беше неописуема, но в крайна сметка ръцете му бяха свободни.

А сега какво? Да хукне към магистралата с надеждата да спре някоя кола или да остане при Ема? По-разумно беше да стигне до магистралата, преди да го спипа някой от гангстерите на Ли Мей. Тръсна глава и хукна натам, но вече беше твърдо решен, че не може да изостави Ема.

Идеята му беше да направи заблуждаваща маневра. Да се насочи към магистралата, а после да направи завой и да се върне. В очите на евентуалния наблюдател ще изглежда така, сякаш бяга, за да спаси кожата си. Но ако маневрата успее, той ще има всички шансове да се озове зад гърба на китаеца. Планът не беше особено добър, а може би беше откровено глупав, но с друг не разполагаше. Трябва да си намеря някой камък или дебело дърво, помисли си той, след което се втурна напред.

Тъмнината му пречеше, не виждаше почти нищо. Придвижваше се бавно и внимателно, оглеждайки се за китаеца. Така изтекоха три-четири минути, а може би повече. До паркинга оставаха няколко метра, но от човека на Ли Мей нямаше следа. При моя късмет като нищо ще се окаже, че в мрака се таи някакъв шибан нинджа, мрачно си помисли Демарко, продължавайки да се оглежда с максимално внимание. В ръката си стискаше голям камък, готов да го запрати по врага. А в следващия миг го видя.