Читать «Вторият периметър» онлайн - страница 141

Отговорът на тази малка служебна и финансова трагедия беше следният:

— Много добре. И без това беше крайно време да се отървеш от него. Обади ми се, ако не можеш да си намериш работа. Познавам хора, които със сигурност ще помогнат.

— Аз съм юрист, който никога не е практикувал право, Ема — отново въздъхна Демарко. — Стажа, доколкото го имам, натрупах в мазето на Капитолия, а задачите, които изпълнявах, няма как да включа в автобиографията си. Към това трябва да прибавя и незначителната подробност, че от доста време правя вноски за държавна пенсия.

— О, ще се оправиш — махна с ръка Ема.

— Че как иначе — горчиво рече Демарко. — Вече се виждам на новата си работа: „Желаете ли и пържени картофи към бифтека, госпожо?“.

59

Демарко седна на обичайната си маса в ресторанта на Капитолийския хълм, където закусваше всеки ден. Макар и все още млад, той си беше изработил някои навици — факт, който го тревожеше и успокояваше едновременно. Но две неща в това обикновено работно утро бяха различни: Първо, вестник „Уошингтън Поуст“ на масата пред него не беше разгърнат на спортната страница, а на тази с обявите и второ, беше облечен с джинси и поло вместо с обичайния тъмен костюм.

След закуска възнамеряваше да отскочи до Капитолия и да се запознае с процедурите, през които трябва да премине един уволнен държавен служител. Вероятно щеше да се наложи да попълва цял куп формуляри. Освен това трябваше да разбере какво ще стане с пенсионните му вноски. Проблемът беше, че нямаше представа към кого да се обърне, а никак не му се искаше да се отбива в офиса на Махоуни.

След завръщането си от Ванкувър отбеляза, че чекът със заплатата му е пристигнал в банковата му сметка както винаги досега. Вероятно това беше обезщетението му. В такъв случай златният му парашут се беше свил да размерите на салфетка.

Спря се на една обява за куриер за призовки. О, да. Веднага се видя как пълзи по стълбите на занемарен и пълен с хлебарки блок, изпълняващ двойните функции на публичен дом и убежище за наркомани. Чука на някоя от вратите, която му отваря гол до кръста тип с размерите на гардероб, нашарен с пандизчийски татуировки. До него ръмжи питбул, заковал злобните си очички точно под колана на натрапника. Пандизчията се усмихва и казва:

— Дръж го, Джо-Джо!

Господи, все трябва да има някоя служба, която отговаря на квалификацията му! И където плащат малко повече от тринайсет долара на час. Всъщност трябваше му държавна работа, защото не искаше да загуби пенсионните си вноски. Няма да е зле да се обърне към пощите — беше чувал, че там назначават всякакви откачалки.

Познатата келнерка се изправи пред масата му и възкликна:

— Какво става, Джо? Да не са обявили ден на небрежното облекло в Капитолия?

— Здрасти, Бети — избягна въпроса Демарко.

— Защо си по джинси, Джо? — настоя попрезрялата перхидролена красавица и без да чака отговор, добави: — Много ти отиват, да знаеш! Ако ги носиш по-често, със сигурност ще развълнуваш сърцата на един куп мацки. Какво да ти донеса, скъпи? Обичайното?