Читать «Вторият периметър» онлайн - страница 137

— Събуди се, Ема — повтори Демарко и лекичко я побутна по рамото.

— Джо, ако не ме оставиш на мира, ще ти фрасна един в големия нос! — заплашително изръмжа жената в леглото.

— Трябва да поговорим за Ли Мей, Ема.

— Джо! Кълна се…

Ема изведнъж млъкна и се изправи в леглото. Все още беше замаяна, но вече си спомняше какво бе станало.

— Къде съм?

— В болницата.

— Това е ясно. В кой град?

— Ванкувър — отвърна Демарко. — Всъщност в Съри.

— Колко време съм спала?

— Четиринайсет часа.

— Малко е. А сега изчезвай оттук, защото искам да отскоча до банята.

— Първо да видим дали можеш да ходиш — поклати глава Демарко.

— Имам чувството, че съм облечена с една от онези противни болнични нощници с връзки на гърба — каза Ема и го изгледа с вдигнати вежди. — Внимавай, защото, ако ми зяпаш задника, наистина ще ти фрасна един в носа!

Какво ли щеше да стане, ако знае, че съм я държал в ръцете си чисто гола, помисли си Демарко, а на глас каза:

— Обещавам да не гледам.

Ема отметна завивката и предпазливо стъпи на пода, а Демарко я хвана за ръката.

След две колебливи крачки тя отблъсна ръката му.

— А сега изчезвай! — заповяда тя, после изведнъж се закова на място. — Господи! Кристин знае ли, че съм била отвлечена?

— Да — кимна Демарко и започна да обяснява.

Непосредствено след отвличането той беше твърде зает и изобщо не се сети да звънне на Кристин. Разбира се, медиите бързо научиха за престрелката в китайския квартал и упражниха силен натиск върху съответните служби в Канада и САЩ. Те от своя страна направиха всичко възможно да не разкриват истината за инцидента, а Смит и ФБР стигнаха до решението да не оповестяват отвличането на Ема по чисто егоистични причини. След което Кристин му се обади, разтревожена от факта, че от няколко дни не се беше чувала с нея. Демарко беше принуден да й разкаже какво се е случило, подчертавайки, че с издирването са се заели най-добрите професионалисти на двете страни. От този ден се чуваха редовно, като той се опитваше да звучи максимално оптимистично, макар да беше наясно, че едва ли ще я заблуди. Предишния ден, докато Ема все още спеше, той звънна на Кристин да й съобщи добрата новина. Младата жена се разплака от облекчение, а той мрачно се запита колко ли е хубаво някой да те обича така.

— Дай ми джиесема си — каза Ема. — Искам да й се обадя, още сега. А ти иди да намериш нещо за ядене, защото умирам от глад.

— Слушам, мадам! — шеговито козирува Демарко, вече убеден, че тази жена се възстановява изключително бързо.

— Спомням си, че убих двамата мъже — рече Ема. — Ли Мей ги наричаше Бао и Лок, но не съм сигурна дали това са истинските им имена.

— Това са — кимна Демарко и изрецитира китайските имена с цената на доста усилия: — Лок Джонгюй и Бао Дзян. Братовчеди, които са изпълнявали специални поръчки на азиатските банди във Ванкувър.

Чиста и старателно сресана, Ема лежеше полуизправена в болничното легло. Все още изглеждаше уморена, а отслабналото й лице беше болезнено бледо. Скулите й стърчаха като остриета на нож. Но умът й работеше добре, беше и бясна.