Читать «Всяко мъртво нещо» онлайн - страница 310

Аз пък копнея да мога да прегърна Кларънс Джоунс през раменете и да му кажа, че не изпитвам злоба, че не се сърдя, че напълно разбирам какво му е било тогава. Иска ми се пак да чуя шляпането на евтините му гуменки по пътя. Иска ми се да го зърна отново да хвърля онези камъчета над водната повърхност и да зная, че той е моят приятел. Иска ми се заедно, рамо до рамо, да се връщаме у дома, да чувам как весело подсвирква все оная натрапила се в съзнанието му мелодия, една и съща песен, от която знаеше само началото. Чувам я и сега, тя звучи натрапчиво и в моята глава и се връща отново и отново, за да ми напомня за онези години, когато ведно крачехме по пътя. Иска ми се…

Но вместо това се качвам на колата и в гаснещата есенна светлина потеглям за Портланд. Имам стая в онзи стар хотел на „Сейнт Джон“ — същински хан с големи сводести прозорци, с чисти бели чаршафи и с обща баня през две врати вляво по коридора. Ще си легна на леглото и ще слушам вечерния трафик под прозореца; рейсовете на „Грейхаунд“ ще пристигат и ще тръгват от спирката току отсреща на улицата, хората ще тикат пазарните си колички от близкия супермаркет към паркинга до автобусния гараж, а в тях ще подрънкват бутилки и консерви.

Мракът ще се сгъстява, а аз ще въртя номера на Рейчъл в Манхатън. Ще прозвучат сигналите — един, два… три, после ще се включи телефонният й секретар: „Здравейте, в момента никой не може да ви се обади, но…“

Чувам го този сигнал отново и отново — откакто тя излезе от болницата. Администраторката ми казва, че не знае къде е отишла Рейчъл. Не знае къде се намира. Отменила си е лекциите и упражненията в университета. Аз пък говоря с телефонния й секретар. От хотела.

Река ли да я намеря, ще го сторя. Мога да я открия. Нали намерих и другите, но те всички бяха мъртви, когато стигнах до тях. Нея не искам да я преследвам.

Не бива всичко да завършва по този начин. Тя трябва сега да е тук, до мен. С онази бяла, съвършена кожа — небелязана от ножа на Улрич; с искрящи и подканящи ме очи, спокойна и ведра, а не уплашена и потисната, преследвана от мъчителни нощни кошмари; с ласкави ръце, протегнати с желание към мен в мрака, а не издигнати в протест да ме отблъснат, сякаш допирът на пръстите ми ще й донесе болка. И двамата ще се споразумеем с миналото. С всичко онова, което се случи. Но всеки от нас ще трябва да го постигне сам.

Сутринта Тими ще е пуснал радиото, на масата във вестибюла ще има за мен кафе и плодов нектар. И топли кифлички, завити в салфетка. Сетне ще се кача на колата и ще отида в дядовата къща, за да се хвана на работа. Един местен човек ми е обещал помощ за поправката на покрива и стените. През зимата къщата ще трябва да е обитаема.