Читать «Всяко мъртво нещо» онлайн - страница 309

Отхвърлен назад, Улрич се просна на пода по гръб, а тялото му се разкриви и загърчи в конвулсиите на предсмъртна агония. Опита се да стане веднъж, надигна рамене и глава от земята, но светлината в очите му бързо гаснеше. Сетне се отпусна и застина.

Нямах повече сила да държа пистолета. Ръката ми сама падна, оръжието се плъзна встрани. Чувах капките, усещах присъствието на мъртвите. Бяха ме наобиколили и сигурно ме гледаха с празните си очи. Нейде далеч чух писъците на полицейски сирени. И разбрах, че каквото и да се случи с мен, поне Рейчъл ще оцелее. Нещо ме погали по бузата, допирът бе лек като от пухено перце, като сетната милувка на любимата преди настъпването на съня. Почувствах огромно облекчение, благословен мир, сетне затворих очи и зачаках мракът да ме погълне.

ЕПИЛОГ

На кръстовището при Скарбъро завивам наляво и се спускам надолу по стръмния наклон; минавам покрай голямата католическа черква и старото гробище. Пожарната команда остава вдясно; късното, почти вечерно слънце едва озарява блатистите терени източно и западно от пътя. Скоро ще се стъмни и лампите по къщите на местните ще блеснат, но летните вили край Праутс Нек Роуд ще си останат тъмни.

Морето кротко плиска брега при Праутс Нек, залива пясъка и камъните и пак се оттегля, за да се върне след малко отново и отново. Дошъл е краят на сезона; зад мен хотелската сграда на Блек Пойнт Ин тъмнее, столовата е празна, в бара е тихо, бунгалата за прислугата са заключени. Върне ли се лятото догодина, богаташите и старците от Бостън и северен Ню Йорк пак ще дойдат да летуват тук, пак ще си купуват вечерите в бюфета и пак ще си ги консумират край басейна. И всяка вечер ще се обличат официално, под светлините на свещниците ще проблясват тежките им накити и бижута, а отраженията ще танцуват като светулки покрай масите.

Отвъд водната повърхност съзирам светлините на Олд Орчард Бийч. Мразовит вятър повява над плажа и морето, набира сила, подмята и отнася последните и най-упорити чайки. Закопчавам сакото и пристъпвам по пясъка — пред мен песъчинките помръдват, политат и се гонят като в лудешки танц. Дочувам приглушени звуци, досущ грижовна майка приласкава дете, а вятърът вие с вълчи глас из дюните, отнася собствения си вой нагоре и надалеч, отвява купчини пясък и ги захвърля високо, за да ги превърне в призрачни силуети, в мъгливи нощни фантоми. Сетне отново ги спуска на земята, снизходително решен да помилва тези въпиещи за вечен покой пясъчни души.

Намирам се близо до онова място, където преди много, много години стоеше Кларънс Джоунс и гледаше как момчетата на Татенцето Хелмс изсипват отгоре ми пръстта с мравките. Труден е бил урокът, дори още по-труден, защото е трябвало да го възприема на два пъти. Спомням си изражението на лицето му, как се клатеше и целият трепереше над мен, вероятно вече осъзнал цялата мъка на предателството, на стореното и на безвъзвратно загубеното.