Читать «Време на презрение» онлайн - страница 7

— Избягали — довърши вторият старец, след което се изплю сочно и надалеч, някъде в пространството между задните части на мулетата. — Избягали веднага, щом зърнали тази мантикора. Единият май се изпуснал в гащите си. О, гледай, гледай, синко! Това е той! Там!

— Какво ви прихваща! — започна леко да се нервира Аплегат. — Посеркото ли искате да ми покажете? Не ме интересува…

— Не бе! Чудовището! Убитото чудовище. Войниците го качват във фургон. Виждаш ли?

Аплегат се надигна в стремената. Въпреки спускащата се тъмнина и тълпата от любопитстващи успя да види как войниците вдигат огромното светлосиво туловище. Прилеповите криле и скорпионската опашка на чудовището се влачеха отпуснато по земята. Войниците извикаха в хор, вдигайки чудовището по-нависоко, и го стовариха върху една от каруците. Впрегнатите в каруцата коне, обезпокоени от вида и от смрадта на кръвта и мършата, зацвилиха и дръпнаха теглича.

— Не стойте! — извика на старците командващият войниците десетник. — Минавайте нататък! Не задръствайте пътя!

Дядото подкара мулетата, каруцата подскочи върху колелата си. Аплегат сръга коня с пети и се изравни с тях.

— Явно войниците са видели сметката на звяра?

— Къде ти — възрази старецът. — Откакто са дошли, войниците само тормозят хората и ругаят. Ту стой, ту тръгвай, ту това, ту онова. Но не изгаряха от нетърпение да се доближат до чудовището. Извикаха вещер.

— Вещер?

— Точно така — потвърди другият старец. — Някой си спомни, че е видял вещер в селото и изпратиха да го повикат. После той мина покрай нас. Имаше бели коси, противна физиономия и страховит меч на рамото. Не мина и час и някой отпред извика, че можем да тръгваме, защото вещерът е видял сметката на гадината. Тогава най-накрая се помръднахме напред и точно в тоя момент се появи ти, синко.

— Ха! — изрече Аплегат замислено. — От колко години се нося по пътищата, а още не съм попадал на вещер. Някой видя ли как се е справил с чудовището?

— Аз видях! — извика един юноша с разрошен перчем, приближавайки се от другата страна на каруцата. Яздеше без седло, като управляваше мършавата си кранта с помощта на юздата. — Всичко видях! Защото бях при войниците, най-отпред!

— Вижте го сополанкото — каза старецът, който управляваше каруцата. — Още има мляко около устата, а се прави на умен. Искаш ли да опиташ камшика?

— Оставете го, бащице — намеси се Аплегат. — Скоро ще стигнем кръстопътя, оттам ще тръгна към Карерас, и преди това искам да науча каква е тази работа с вещера. Разказвай, малкия.

— Ето как стана — заговори бързо момчето, яздейки успоредно на каруцата. — Този вещер дойде при военния комендант. Каза, че името му е Герант. Командирът отговори, че каквото и да му е името, по-добре да се хваща за работа. И му показа къде седи чудовището. Вещерът се приближи и заоглежда наоколо. Чудовището беше на сто крачки, а може и малко повече, но вещерът го зърна само отдалеч и веднага каза, че това е някаква изключително голяма мантикора, и ще го убие, ако получи двеста крони.

— Двеста крони? — задави се вторият старец. — Той какво, да не е полудял?